Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XIII. ПАТРИОТИЧЕСКИ РАЗГОВОРИ

 

 

           Към единайсет и половина часът пъстрата тълпа излезе из кръчмата, а няколко пияни гласа подхванаха марсейлезата... Когато се изгубиха зад градинката, тя още се чуваше, усилена от гласовете на всичките.

Дума е дал на султана
    този лош гидия,
да направи прах и пепел
    славна Румелия!

         Останаха в "Марково коляно" само няколко души още - македонци, които се черпеха.
         Беше тук и Рангел. Той беше ходил заедно с тълпата конарци да придружава Кръстевича до мястото на заточението му - Голямо Конаре. Върнал се бе току по заник слънце, капнал от умора.
         Избягал от затвора още преди съмване заедно с троицата харамии чрез подкопаване стаята си и прехвърляне през външния зид - избягвания чести по това време, - Рангел, както видяхме, се сбра с конарската дружина. Същото сториха и другарите му и това ги избави от преследването на войниците. Свалянето на Кръстевича и свалянето на правителството избави избягалите затворници и от по-нататъшни грижи и безпокойства. Превратът превърна всичко наопаки. Повечето полиция биде сменена с нови хора, бъркотията замести нормалния ред на работите, надзорът липса, понятията за крив и прав се разбъркаха сред хаотическото рухване на един режим, изчезнал в един час. Попаднаха и троица от харамиите в новоназначените стражари: те бяха се отличили с голямо усърдие и шум при свалянето на главния управител. Вълците обичат мъглявото време. Под покровителството на стражарската униформа те се чувствуваха в пълна безопасност и можеха да защитят приятелите... Прочее, Рангел имаше право да бъде спокоен. Тук беше и Ордо песнопоецът, непожелал или неуспял да постъпи на служба още. Но и той, и Рангел, както и харамиите стражари, сега бяха въодушевени от съединението, общото патриотическо опиянение беше прихванало и тия груби, изхвърлени от обществото същества, и те щяха всичките да ходят за границата... И разговорът беше тука се по Съединението, и очите светяха, и чувствата се изливаха в поток речи разпалени, и главите се размътваха в тая пастърмяна и винена атмосфера, напоеиа с революционен дъх.
         Ордо, като истински македонски син, не забравяше Македония сега и той каза, наливайки чашата:
         - Хай, ова година го чинихме съединението на Румелия со Бугарията, а догодина по овай заман да пиеме цървено вино в нашите куки, в ослободена Македония.
         - Дай боже - издумаха другите и изпиха чашите.
         - Запей, Ордо - каза Рангел.
         - Запей, запей - казаха и другите.
         Ордо се облегна до стената, обриса уста, примижа умилително и запя:

Македонец, македонец!
Жално пее.
Жално пее и говори:
де са волни години?

         - Ако сакаме, ке ги чиниме волни! - извика кръчмарят, чиято душа се разтъжи при тая песен. - Певай нататък.
         - Къде е текла вода, опет ке течит! Крали Марко спие в пещерята, ама пак ке се собудит... оно шчо кажуат паметни люге.
         - Да живее Крали Марко! - извика Рангел, който не беше твърде вещ в областта на народния фолклор.
         - Ура!
         - Да живее Бугарията! - отговориха братята.
         Влязоха нови гости: селяни, стражари, граждани. Кръчмата стана шумна. Там се озова и Боримечката с децата си. Той поиска вино, пи, даде и тям. Рангел, като го видя, се посгуши в сянка: Иван го беше виждал в Бучинския хан преди шест години и затова се боеше от Ивана. Освен него Рангел се пазеше да срещне и Канелова днес: поручикът го познаваше лично, защото дваж бе наглеждал затвора и хората му.
         Някой попита Ивана къде се лута тъй късно.
         - Отиваме си на хана... че утре рано да си бягам... Работа ме гони. Пък и съединението направихме... Майка му стара. Дай още по едно вино. Хай да живее княз Александър и Съединена България!
         Когато Иван излезе с Гурка и Скобелева, влязоха Мерджанът, Климето и Петко в стражарски униформи и поискаха вино.
         - Да живее съединението!
         - Елате малко при нас де - покани ги Рангел, който пак излезе из сянката.
         - Не, не можем - отговори Мерджанът, като си намръщи сухото лице с див поглед.
         - А! Големци! И горделиви! С прости хора не сядат вече... Кога станахте въглищари, кога ви почерняха вратовете? - думаше им шеговито развеселеният Рангел.
         - А бе, човече: варкаме се бе! - каза Мерджанът, който желаеше да убеди приятелите си, че наистина имат важна работа и не се гордеят! Затова им скимна и троицата стражари, заедно с Рангела и Орда, влязоха в стаята.
         - Какво? - попитаха любопитно последните.
         Мерджанът сниши глас, па каза:
         - Ке ходиме на един лов.
         Рангел и Ордо разбраха за какъв лов се касае.
         - На добър час. Е, разкажи.
         - Един турски шпионин ке претупаме - обади Климето.
         И те разправиха, че полицията уловила писмото на някой си българин до турския валия в Одрин, в което му обаждал как са тука работите и отде може турска войска да влезе в Румелия. Сега предателят бил в участъка, но го изпращат в една талига тая нощ за Старо Ново село, там да бъде пазен, додето земат да го съдят. Мерджанът с другарите си бяха намислили още сега да му видят работата и отиваха да причакат талигата накрая, отвън Демировата кръчма. Там щели да я подирят и като отминат един километър по шосето, да му пуснат три куршума в гърдите.
         Рангел се ядоса и запсува предателя.
         - И добре сте намислили: ние разпрахме корема на поп Къна за по-малки работи... Хай, светете му водата!
         - Ела и ти с нас.
         - Уморен съм. Вървете вие и лека ви ръката.
         - И един златен часовник има: требе да чинит петдесе лири... Гуляй ке правим после, здраве му кажи - пошушна Мерджанът.
         - Поврага му часовника... Вий оногова гледайте да не осъвне.
         - Записахме го в тефтеря... Е, сбогом. Талигата скоро ще се крене за мосто. Требе со време да бидем код Демирот.
         Троицата стражари излязоха след това и се изгубиха в улицата.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]