Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Седма част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XV. ПЪТЯТ ЗАТВОРЕН

 

 

           А Рангел тичаше.
         В недълбокия ум на шопа одеве, когато извика, бе светнала внезапно една ясна и ужасна мисъл: че Стремски извлачаше полицията из Пловдив, а харамиите отиваха да убият не шпионина, а неговът приятел и благодетел, и най-благородният човек, когото познаваше. И той сам беше насъсквал Мерджана! Рангел мислеше, че ще полудее. Да превари да го избави - тая мисъл владееше сега ума му, душата му, цялото му същество. Уморен от цял ден тичане, той сега придоби свръхестествена пъргавина на мишците, той хвърчеше, той беше вятър, а не човек. След пет минути достигна до моста.
         И в същото време той видя в сумрака една талига и до нея един стражар-конник, които тропаха по моста и отиваха нататък. Той се спусна подире им.
         - Къде бре? Назад! - извика му стражата с насочени щикове.
         Излезе, че мостът беше затворен и съобщението с Кършияка за гражданите - по разпореждане на военната власт - прекъснато.
         Рангел се отдръпна в ужас.
         - Оставете да мина! - изкряска той.
         Но щиковете грубо го оттласнаха назад. Един му продупчи дрехата.
         - Ако дойдеш още веднаж, ще ти изкарам червата - каза единия войник.
         - Луд ще е - добави друг.
         Колата отминуваше и още се мяркаше неясно на моста. Рангел си скубеше косата в отчаяние. Минутите отиваха...
         Изтупуркаха коне из улицата. Това бяха няколко конници и офицерин. Рангел позна Канелова. Неволен страх го обзе и той поиска да отбегне. Но веднага друга мисъл му дойде: да спре Канелова и да му обади всичко. Канелов щеше да го познае, щеше да го предаде на солдатите и отведе пак в тъмницата. Но Стремски щеше да бъде спасен! Да бъде, каквото ще - той замаха на офицерина. Кавалеристите пролетяха и отминаха нататък. Никой го не забележи! Рангел зяпна като треснат.
         - Не може, побратиме, не позволява се: без билет от коменданта не пущаме.
         Тия думи бяха казани към друг един нощен пътник, който също бе дошъл и искаше да мине. С него имаше две момчета.
         Той беше Иван Боримечката, който се прибираше на хана си в Кършияка с Гурка и Скобелева.
         Като чу, че моста е затворен, исполинът избълва една псувня ядосан.
         Тогава съгледа Рангела, който бе захванал да плаче и да си дере дрехите като обезумял.
         - Какво писка тоя, бре? - попита той.
         - И той иска да мине, па се хвърли на щиковете. Луд е! - отговори войникът.
         - Хей, хей, малчик, върни се! - извикаха войниците и се спуснаха подир Скобелева, който с юруш си отвори проход по моста.
         - Същи Скобелев - майка му стара!...-продума самодоволно Боримечката, па му извика повелително:
         - Магарски сине, назад!...
         - Ами ти какъв си, бре? - обърна се Иван към Рангела, като и той го помисли за луд.
         - Не съм луд, господине, не съм луд! - хленчеше Рангел.
         - Ами ако не мина и не стигна оная талига - и той посочи към талигата, изчезнала вече в Кършияка - Мерджана ще го пребие! Ще го опушнат!... Пуснете ме или ме промушете!
         И Рангел, обезумял от страдание, пак се засили да бяга по моста, въпреки насочените щикове.
         Боримечката го дръпна грубо за ръкава.
         - Хай иди си! Ти закон не знаеш ли какво е? Или си говедо? Не пущат - не пущат. Свършено.
         - Ще го убият, брате!
         - Кого ще убият?
         - Стремски!
И Рангел пак заскуба космите си с изкривено от отчаяние лице.
         - Стремски ли кажеш, бре? - извика стреснато Иван.
         Като видя по това питане, че този човек познава Стремски и се интересува с него, Рангел му разправи на пресекулки и разбъркано в каква голяма опасност се намираше в тая минута живота на Стремски. Той съвсем забрави сега, че Иван го познава и че трябва да се пази от него.
         Едвам Боримечката чу това, той се извърна и се хвърли на моста.
         - Назад бре!
         - Ей го и тоя пощръкля.
         Щиковете се опряха в широките гърди на исполина. Той се сепна и отдръпна. Помисли си първия миг да нахвърля войниците в реката, но това беше безумие!... Очите му пущаха огън в тъмнината като на звяр.
         - Бре сега! - извика той с отчаян глас и се плесна по челото.
         Погледът му падна на Марица. Тя лъщеше в мрака. Вълните жабуркаха жаловито, като се удряха в подпорите на моста.
         - Върви с мене! - заповеда той на Рангела, който по-чувствува в тоя човек сила и му се подчини.
         Той припна подир него. Но при всичката си бързина едвам можеше да следи исполина, който правеше скокове на пантер из улиците. Минаха край хотел "Марица", завиха из тясната улица, която излазя край новото областно събрание, минаха край конашката градина, заобиколиха я от запад, излязоха при Марица и припнаха нагоре, надлъж по пустия бряг. Най-после стигнаха при едни върби, израсли над него. Там Иван спря.
         Реката се тъмнееше широка пред тях със своя върбалак на отсрещния бряг. Рангел едвам тука разумя каква бе целта на непознатия приятел Стремскев.
         - Тук има брод: да минем! - рече Боримечката и впиваше очи във водата, като да узнае дълбочината й.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. „Стрелец“, София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]