Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Трета част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

VII. ПЕСНЯТА

 

 

           Като се нагледаха, пътниците се наканиха да обядват. Вятърът на върха беше доста силен, та слезнаха по на ниско на билото, за да им пази малко завет чуката.
          Към края на обеда пристигна и Дикий Барин, посрещнат от весели поздравления. Той се присламчи до тях и зе участие в пиршеството с една вълча охота, изострена чудовищно от петчасов кучешки вървеж нагоре.
          Алма` с разчервенели бузи, с блеснали очи, беше много весела. Тя се чувствуваше щастлива, че се намира при толкова златни еполети, които замайваха погледа й. Офицерите й се любуваха, тя занимаваше дружината със своя смешен и изкълчен български език, странен в устата на една турска беица, както бе странно и свободното й присъствие в туй общество от млади гявури, безверници, въз тоя приоблачен планински връх. "Какво би казал беят, ако я видеше тука? Нов свят! Невероятен прелом!" - мина през ума на Стремски. Поканиха я да попее. Алма` беше певица. Докторът предложи да изпее Османпашовата песен, модна тогава у турците! И офицерите направиха същата просба.
          - Та ние съвсем няма нищо да отберем - каза Беринков.
          Дикий Барин каза, че ще превожда, но прибави, че Алма` ще се разтъжи.
          Туркинята престана да е весела, лицето й стана сериозно, тя наведе черни очи надолу и запя с тънък сребрист глас, но пълен с непостижима меланхолия:

    Гидерим, гидерим, валидем,
    балканлар тюкенмес,
    аркама бакаръм, валидем,
    имдат итишмес, огул огул.
    Буна рус кавгасъ дерлер, валидем,
    гиден дьонмес, огул огул.


    Пилевня дидиклери, валидем,
    бир офак касаба,
    кеселен келлери, валидем,
    гелмес хесаба, огул огул...
    >Осман паша бизи, валидем,
    верди фесада... огул, огул.*

          Непроницаемо дълбоката скръбност на мотива на тая песен хармонираше със скръбта на думите й. Това не беше песен, а въздишка на цял народ, победен и унизен в борбата. В това просто, грубо, безхитростно творение на някой неизвестен "шаир" беше изляна душата на една погибающа империя, безнадеждно страдание, тъга безконечна, немощно покорство пред ударите на провидението. Повторките: "валидем" и "огул, огул" бяха плач висок, сърцераздирателен, който подчертаваше риданията на мотива с една сила покрътна, изразителност, непредаваема от друг език... Тая песен, пяна сега от цяла Турция, беше един вид "На реках вавилонских" на угасналото турско величие... По бузите на Алма` се порониха сълзи. Дикий Барин спря обясненията, също почувствувал, че му овлажняват очите. Офицерите нищо не виждаха в простите думи на песента, но арията проникна в душите им и те разбраха всичката поезия, що крияха тия тихи, страстни звукове. Те благодариха на Алма`, която се изправи, дигна омбрелката и изложи лицето си срещу вятъра.


 

[* Отивам, отивам, майчице — балкани се не свършват, — гледам назад майчице — помощ не иде. — Това е руска война, майчице — който иде, — не се връща. — Називаемият Плевен, майчице — е един малък град. — Но на отсечените глави там — няма сметка. — Осман паша, майчице — отдаде ни на гибел... ]

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]