Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Четвърта част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XI. НОЩЕН БЯГ

 

 

          

         След един четвърт час Невянка се задаваше пак от дворската врачкà, облечена във връхната си дреха и с шапката, и те излязоха на глухата улица...
         Това беше съдбоносен час за девицата. Целият й бъдещи живот беше окачен за тоя час! Без да се обърне назад вече, тя вървеше бързо нататък из улицата с другаря си, решили да излязат накрай града все през такива тъмни и малолюдни, за да избягнат всякакви опасни срещи. По тая причина и не се отбиха на хана, за да се качат в колата, а рекоха да вървят пеше и не из друма, а през къра. Тъй по-лесно биха могли да избягнат преследване. Невянка беше излязла от тях, като каза на майка си, да я потърсят у съседка й, дето имаше приятелка връстница; баща й в стаята си беседуваше с неколцина граждани по утрешния избор. Те нямаха основание да мислят, че тя е избягала, а още по-малко, че е избягала за Бяла черква. Когато излязоха на полето, месечината грееше хубаво и природата спеше дълбоко. Додето им гледаха очите, никой пътник се не мяркаше. Само двамата бежанци се движеха из опустелия кър и нарушаваха гробния му покой. Минаха моста на реката и пак тръгнаха напреки. Полето тук се повдигаше и те погледнаха пак назад. Тоя път видяха, че се задаваше из друма един конник. Те се спогледаха. Стремски се взираше да разбере какъв ще е тоз нощен пътник, но по причина на бледата месечна светлина той виждаше само черна фигура и не разпознаваше нищо особено. На Невянка само се стори, че позна, че коня е бял. И Стремски се увери в това, когато при едно завиване месечината огря задницата на коня.
         - Татовия кон е бял! - каза Невянка.
         После прибави уплашено:
         - Тати е!
         - Ти прибързваш да се безпокоиш. Оттука положително нищо не може да се различи - каза Стремски.
         Те забързаха. Леки, чевръсти, окрилени от любовта, те не сещаха пътя и оставяха все на еднакво разстояние от себе си задния пътник. Но безпокойствието вече ядеше душите им. Тоя нощен пътник, който идеше по дирята им и отиваше за Бяла черква също, ги стряскаше и извръщаше погледа им на всяка минута към себе си. Стремски ободряваше другарката си, но и той вътрешно мислеше, че това е хаджи Гъчо, а не други. Ако те виждат него, тогава и той тях вижда по това открито поле. И той, хванал за ръка Невянка, бързаше, защото конникът очевидно взимаше преднина. Когато се спуснаха и затулиха в широкия суходол, през който минува полупресъхналата белочерковска река, те хванаха да припкат с всичката си сила, за да се изкачат по-скоро на отсрещния бряг. Но едвам дойдоха до върха му, конникът навали и той към долът. Само двеста-триста разкрача ги деляха! Те забързаха пак по поляната, за да отбягнат по-далеко, додето конникът минуваше долът. Като тичаха, Стремски мислеше какво да направи в тоя случай. Планът му по-рано беше да иде у тях най-напред, да събуди майка си и да я помоли да благослови бъдещата си снаха, а оттам да по-вика поп Дима и да вземе двама съседи или приятели верни и да иде в черква с булката си за венчаване. Той скърбеше, че няма сега чича му, който му би бил много полезен. Сега - той не можеше да следва този план: у дома си не смееше да иде, защото хаджи Гъчо естествено там най-напред щеше да ги потърси; нито в градската черква можеше да се венчава, изложени там да бъдат намерени от гонителя си. Тогава първото място той замени с какината Гинкина къща, а второто с черквата в манастира - и двете съвсем безопасни. Стигнаха орешака на края на Бяла черква, тоя път не следвани, а гонени вече от конника. Кърът ехтеше от топота на конските подкови, които изваждаха искри от камънистия път. Бежанците, изплезили език, вмъкнаха се в първата улица, па завиха из една друга - бочна, тъмна и крива, в която стигна до ушите им цапането на коня из уличната бара.
         - Баща ти ще уплаши майка ми с ненадейното си появяване посред нощ - каза Найден. - Ела по-скоро да идем у какини Гинкини.
         Изтропаха на портата. Слугинята отвори. Кака Гинка излезе на пруста, да види кои са.
         - Како Гинке! Водя ви гостенка тая нощ, няма да изпъдите годеницата ми, нали? - каза Найден, като й представи бежанката.
         - Ръкавът! Ръкавът на мене! - извика кака Гинка весело, та поехтя цялата махала, па прегърна Невянка да я удуши от радост.

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]