Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

X. ЧЕРНОМОРСКА МОЛИТВА НА ДУНАВА

 

 

          Дунавът се тъмнееше отляво и отдясно. Българский висок бряг на всяка минута меняваше тъмните си очертания, според напредването на лодката към изток. Той се виждаше даже по-висок - от напластените зад него хълмове, с които се сливаше сега в една черна маса. Русе се градеше с причудливи форми по височината си и открояваше в звездното небе начупений си силует, наострен с високи здания - имеющи вид сега на колосални градежи - и пресечени от гранатите минарета; тук-там из тая тъмна грамада личаха редки, закъснели светлини. Недалеко от Русе един остров, покрит с върбак, израстваше сред реката, стесняваше я и я делеше на два ръкава. Лодката следваше пътя си между тоя остров и черните бреговити урви на Русе. Тя скоро го остави назад, тикана бързо от течението - доста силно тука. Когато и островът остана отдиря, отляво никакъв предмет не пречеше на погледа. Румънский бряг, снишен и равен с водата, оставяше свободен кръгозор. Само българский бряг, изринат и хълмист, протакаше своята черна линия далеко на изток.
          До едно време лодката вървеше успоредно с него, като оставяше на бързея да я влачи напред. От едно място лопатарите й измениха посоката: тя хвана да сече Дунава накриво, като да се приближи до левий бряг, въз който, далеко навътре, като да се приближи до левий бряг, въз който, далеко навътре, зад острови, ръкави и блата, се тъмнееше Гюргево.
          Дунавът шумеше повече и повече. Вълните му, сечени косвено, удряха грубо каика и го люшкаха. Забелязваше се доста силно бърчене на водното равнище. Често плисък от воден талаз засипваше дрехите на пътниците с хладни пръски. Растеше вятърът. Турчинът предвиди вярно. Намножаваха се малките бели гребени на развените талази. Водната бездна кипеше. Привикналите гребци мълчаливо продължаваха безконечните си равномерни дърпанета на лопатите, със свалени горни дрехи и разголени гърди. Пътниците не приказваха, само гледаха шумящите, разиграни вълни и се крепяха при всяко силно накланяне на враницата. Стремски беше цял потопен в тревожните си мисли, той обсъждаше онова, което имаше да срещне и да прави в Гюргево. Образът на ветрената Светлина му се мяркаше в сумрака на нощта със своята пленителна сила и порочна красота. Той му се усмихваше, плачеше, изчезваше в кръгозорите на мисълта му. Мачухонски сегиз-тогиз издумваше нещо, цял втрещен от  бурливостта на Дунава, който вреше и кипеше като котел въз огъня. Той не дигаше очи от талазите-трапове, които отваряха пред лодката. Той си мислеше за душата. Спомни си молитвата за мореходците от Великия требник, която бе научил наизуст, при едно пътуване по Черно море от Керч до Новоросийск, преди осем години. И той зачете със силен глас, който заглъхваше в шума:
          "-Владико Господи Боже нашъ. Покажи намъ обычную великъон сея пучины тишину... и належащую бурю и сметение воздуха разсеки..." Вятърът връщаше злобно талазите, блъскаше ги в стените на лодката и засипваше пътниците с вода. Лодката се карлюшкаше и политаше по обезпокоителен начин: "Заповеждъ ветромъ временное и согласное дыхание дати: запрети волнению морскому и чрезь естество ветровъ движениемъ..." Един бесен тласък повали всичките в лодката. Като една орехова черупка тя се мяташе по върха на гневните вълни и се губеше под пенливите им гребени. Гребците нещо се съвещаваха в рева на стихията и промениха посоката... "Да станетъ духъ бурний..." Вълнуването растеше, лодката се лъзгаше от могила в трап, поваляше се на всички страни и на всеки миг плашеше да се преметне. Мачухонски вир-вода от плисъка, стиснал с две ръце напречната дъска, на която седеше, продължаваше, колкото му държеше сега гласът, молитвата, като че искаше през мълвата да прати думите си до небето:
          - "Да станетъ духъ бурный... Да станетъ духъ бурны... и къ тишине метежная да преложатся: Ако да твоя дела и чудеса, и паки видеть сиденши на море въ кораблехъ"... О свети Николай чудотворче!... Закриляй ни!... "Изволивы бити человека, и сплавати светимъ твоимъ оученикомъ и апостоломъ и запрети бури ветровъ и морскимъ утишатся волнамь!..." Моли се, господин Стремски! Моли се на Бога! Ний сме в негови ръце. Господи, приими нашите души и прости нашите грехове... Стремски! Изповядай се: този е час велик!... Сам и ныне всякий съпротивый ветръ успи, и волны укроти и бурю утоли и воздвигни нарочитая и благосключимая времени и ветры." Моли се, Стремски!
          Последните думи на изступлений старец угаснаха в шума. Една голяма вълна с бяла грива ревешком връхлетя лодката, пътници и гребци, па се пръсна, като остави едно езеро в краката им. Турците, уморени от борбата с вятъра и талазите, дърпаха отчаяно, като си правеха един на други команда, отнесена от вятъра, заглушени от брановете* [ *бранове - вълни]. Положението престана да бъде опасно: то стана гибелно. Стремски, запознат с водната стихия през многогодишното си живеене на Босфора и изкусен плувач, беше снел вече сетре, жилетка и изул обуща, готов в плуване да търси спасение от близката гибел. Ненадейно нещо затъмня на известно разстояние. Това беше куп върболяк, знак, че румънския бряг е близо. За Мачухонски светна искра от надежда. Той извика към турците:
          - На брега! На брега изкарайте! - и им сочеше върболяка.
          Но гребците не го слушаха, а заблъскаха каика навътре, към бясното кипене.
          - Агарянци, проклятие! Душегубци... - викаше отчаяно старецът... - Господи! Приими душата ми!... Моли се, Стремски!... Всемилостивий создателю, презри меня грешнаго. Каюсь и взываю к тебе! Помилуй меня!...
          Но Стремски не чуваше виковете му. Той беше грабнал лопатата от ръцете на изнемощелий съвсем старец-каикчия и гребеше с всичка сила, съгласно с младия, за да се оттеглят по-навътре. Брега в тая минута представляваше най-голямата опасност. Лодката бедствуваше да бъде разбита о него, както се разбиваха свирепите бранове, и не спасение беше той, както мислеше бедният екзекутор, а вярна гибел.
          Лодката, като отиде до едно място навътре, възви пак и направи полукрък. Настана по едно време едно относително утихване. Дунавът се  поукроти, вятърът сякаш отслабна, водните могили станаха по-полегати. Скоро Мачухонски видя, че Дунавът се стесни, бреговете му бързо се приближиха от двете страни, върбакът и на двата бряга израсте по-голям и лодката се озова на покойни вълни. Сякаш че не бяха в широкия, бурливия Дунав, а в една мирна река. Те действително бяха влезли в канала, който заобикаля дългия мочурлив остров пред Слобозея и през който параходите отиват за Гюргево. Гребците пуснаха лопатите, за да си починат. На изток се съзоряваше. Дрезгавината растеше и вълните добиваха нов отблясък, а пенестите гребени отззадд се виждаха по-бели.
          Мачухонски се обърна към зазрачелия изток и към зелевите върби на острова и дълго се моли за благоговение.
          Христофор Колумб трябва тъй да се е молил на кораба си, когато е видял Америка.
          - Всемилостивий Бог не ни погуби, той чу молбите ни и простря спасителна десница... Славно да бъде неговото име во веки веков - каза Мачухонски, па се обърна към Стремски:
          - Молитвата е велико нещо, Стремски!
          И той пак се прекръсти.
          Лодката продължи още един час да плува из тихия ръкав, при растящата утринна виделина.
          Когато излязоха на брега, слънцето изгряваше над хълмовете на България.


 

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]