Иван Вазов

"Нова земя", Роман, Втора част

Литературен клуб | към съдържанието | други произведения на Иван Вазов

 

XXV. ГОЩАВКА НА КНЯЗ ДОНДУКОВА

 

 

           Стремски, откак стъпи на скелята заедно със свитата на високия гост, не престаяше да дири с поглед Драга из народа. Той предполагаше, че баща й без друго ще я доведе на самото пристанище, дето се трупаха по-отбраните граждани - от двата пола, - за да поздравят първи княза Дондукова. Но като я не видя там, той я търсеше навсякъде, гледа и по набрежието, без да може да различи любимата девойка в пъстрината на навалицата въз хълма, останал в по-слабо освещение. Това отсъствие на предмета, що диреха жедните му очи, направи му цялото тържество скучно и чуждо.
          Той се промъкна из тълпата и влезе в хотел "Ислахане".
          Широкий салон, бляскаво осветлен от голям люстър, беше вече напълнен с отбран свят - граждани и военни, поканени нарочно на гощавката, която градът даваше в чест на високия гост.
          Дондуков, в дъното на салона, приказваше с губернатора, с коменданта на града и с други руски генерали, като се смееха нещо. Лицето му, твърде мургаво, сухо, уморено, беше осветлено от усмивка, която се не махваше. Побелялата му, сресана отстрана коса, бухнала над ушите, и силно прошарените му бакенбарди, типична особеност на руския генерал от Освободителната война, придаваха значителност на физиономията му, която изобщо не беше изразителна, нито симпатична. Но тя беше толкова добра, толкова блага, усмивката я правеше тъй приветливо проста, щото ставаше обичлива. Тя отражаваше самата душа князова, душа мека, благородна... демократическа. Това свойство го направи да спечели в България оная популярност, която не бе достъпна за неговия предшественик, княз Черкаски, човек енергичен, с характер сприхав, надменен.
          Губернаторът му представяше по-предните чиновници и първенци в Русе. Като съгледа и хаджи Евтнма, той приказва нещо смешно на княза, като му го сочеше с поглед - вероятно случката при Левенттабия, - после пристъпи към хаджият и му климна. Хаджият, доста смутен, приближи при губернатора и той го хвана за ръка, заведе го при княза и го препоръчи като един виден българин, само преди малко спечелен за отечеството си.
          Князът го изгледа със своята добра, дружеска усмивка и го попита сега харесва ли му се България.
         - Как да ми се не хареса? Когато последния път я оставих, мене ме тласкаше ръката на турското заптие; сега влазям в нея - мене ми стиска ръката българският цар!
         Околните преведоха фразата на хаджият, размесена с влашки думи. Дондуков се засмя добродушно, но не можа да скрие едно голямо удоволствие. Защото последните думи на стареца отговаряха на едно негово съкровено желание, което той бе милувал досега с голяма любов в дълбините на душата си. Известно е, че кандидатурата му за български княз беше глухо пусната и слухът за нея упорствува дори до деня, когато император Александър II посочи на българский народ - през устата на същий Дондукова - своя внук - княза Александра Батенбергский.
          На трапезата князът беше твърде приказлив и разположен. Отляво той имаше губернатора, отдясно - военний комендант; насреща му беше кмета, или градският глава, както тогава го думаха, и близо до него - граф Марузин и Стремски.
         Други наши познайници стояха на левия край на трапезата - двамата неразделни приятели хаджи Евтим и Мачухонски. Случаят бе турил срещу екзекутора чужденеца с цилиндъра от набрежието. Той се въсеше от това противно съседство, но главно се възмущаваше за тоя варварски етикет, който допуска или изисква да се поставя джелатинът на една трапеза с върховний заповедник на страната. Той не можа да се стърпи и изказа мислите си на руския полковник, който му беше съсед.
          - Господин полковник, вашата вечеря е великолепна, само едно нещо ми я отравя: присъствието на тая злокобна личност - и той посочи с поглед Мачухонски.
          Офицеринът не познаваше Мачухонски, но не забележи в особата му нищо неприлично: напротив, той беше хубавец старец със своята антична глава. Само червената му копринена вратовръзка биеше на много байрамско, но нищо злокобно и в нея нямаше.
          От своя страна и Мачухонски се вгледа в чужденеца, който престана да яде и следеше неотстъпчиво всичките движения и разговори на стареца - той разправяше на съседа си отдясно за Левенттабия. На Мачухонски досади това взиране и той пошъпна на събеседника си:
          - Този ще да е някой шпионин.
          - Не, той е новия секретар на английското консулато, Елиот Робинсон.
          - Нищо, все са едни антихристи.
          И Стремски имаше да му гложде една личност:
          Патев, също гост там, за чиято безсрамна дързост да се увре при Драга старецът с много огън беше му разказал. За да му не бърка това неприятно лице, Стремски отклони погледа си на друга страна.
          Наляха шампанското.
          Княз Дондуков пръв дигна здравица за императора.
          Губернаторът пи за България.
          Кметът, млад човек и свенлив, дигна чаша за високия гост от страна на град Русе. Но той се смути към краят, смотолеви и причини всеобща неловкост.
          Стана редакторът на един местен вестник и пи наздравица от страна на българский печат, бледна, изтрита, студена като уводен член.
          Веригаров стана и като се извини, че не знае руски, и напомни дългът, който му се налага, като homme galant, дигна здравица по френски за княгинята.
          И тая здравица се прие с обикновените ура, а в душите на русите произведе отвратително впечатление за вводителните си думи. Граф Марузин, още повече почервенял от яд, пошъпна Найдену:
         - Тоя нещастен Веригаров тури венеца на пошлите български тостове... Найден Маркович, кажете нещо, тук трябва да се каже нещо да покърти...
         - Пожалейте ме, графе, аз не съм приготвен! - прошъпна Стремски.
         - Видите, и негово превъзходителство изражава същото желание... Избавете ни от неловко положение. Кажете нещо от страна на българский народ!
         - Предупреждавам ви, Аполон Петрович, че аз на изящни фрази не съм майстор. Аз на дамите даже не ги правя.
         - Просто, като българин, батюшка, говорете, каквото чувствува сърцето ви. И аз вярвам, че то много чувствува. Вий преживявате най-великите моменти на вашия исторически живот. Ну, Найден Маркович...
         Наистина, една празнота се чувствуваше на тая трапеза. Искрената, задушевната, топлата дума не беше още казана. Напразно шампанското сгряваше сърцата, трябваше нещо, което да дигне душите. Трябваше да мине един електрически ток през тая официална атмосфера.
         Няколко минути Стремски остана углъбен в мислите си. Кога дигна лицето си, той беше побелял като платно. "Прилоша му!" - каза си графът, но веднага страхуването му престана.
         Стремски стана полека, с чаша в ръка.
         Той не каза здравица - а реч.
         Тая реч трая около двайсет минути. Но на събранието се стори, че трая само две - тъй беше увлекателно красноречива, дишуща живот, огнена. Понеже Стремски говори от името на България - България говори през неговите уста. Чувства, мисли, полет, душа, сърце - всичко дойде до най-високий си диапазон. Впечатлението беше поразително. Възторгът съедини всичките души, хипнотизирани, очаровани, прехласнати... Когато речта потъна в гръмотевицата на изступлени ура, княз Дондуков протегна чашата си на Стремски да се чукнат, но внезапно я остави, приведе се през трапезата и го целуна в челото с измокрени очи. Стремски бе потиснат и награкан от всичкия тоя покъртен и възхитен свят, който му стискаше ръцете, който се целуваше с него, който го поздравляваше, който тържествуваше. Това беше тържество на красноречието.
          Душата на България и душата на Русия се прегръщаха в беззаветна любов.
          В онова време възторгите бяха още велики и истинни. Сърцата бяха непокътнати...
          Стремски се намираше в упоение сред тая атмосфера от ентусиазъм. Той пръв път вкушаваше боговския нектар на триумфа, почти на славата... Само едно нещо липсуваше, за да бъде екстазът на щастието му пълен: светлият образ на Драга, която да го дели.
          Но ако я не видеше тук, нему се стори, че чу нейното име в тълпата. Неволно той се вслуша в този разговор, като че очакваше и там да бъде произнесена.
          - О, и ти ли си тука?
          - Нямаше как, служебно положение. Трябваше да бъда на официалното представление.
          Стремски позна гласът на Патева.
          - Патев, честито! - извика един друг глас.
          - Благодаря - оттовори Патев.
          - Знаменит ден избра ти - обърна се Веригаров.
          - Какво му честитиш? - попита един нов глас.
          - Годил се е тая вечер. Дойде завчера и ни открадна най-хубавата мома.
          - Е, на добър час! Дай ръката. За коя?
          Непознатият глас отговори:
          - За госпожица Драга Филович.
          Тия думи треснаха като мълниен шип от ведро небе Стремски. Той се замая, заклати, като че стана пиян, пред очите му притъмня, той не усети как излезе навън, как се намери на улицата. Но на улицата стоеше още много свят и чакаше излазянето на Дондукова, за да му прави овация. Стремски бега от множеството и слезна към Черни Лом, дето местността беше пуста, мина по моста и се изкачи оттатък на високия бряг, който беше още по-пуст и тъмен, нависнал над Дунава.
         От това място въздухът над Русе се виждаше озарен като от пожар - от илюминацията. Прозорците на хотел "Ислахане" блещяха празни. Ветрецът донасяше глухо дотук умирающи звукове от музика, която веселеше пиршеството, дадено на княза Дондукова.
         Стремски се изправи на брегът, гледа една минута в Дунава, като да го пита нещо...
         Но веднага се оттегли, тръшна се на тревата с ръце, разперени безсилно, с очи, устремени към звездния свод...

 

 

 

следваща глава

 

Електронна публикация на 26. юни 2000 г.
Публикация в кн. „Нова земя“, Иван Вазов, Изд. "Стрелец", София, 1994 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]