Иван Вазов

Разкази 1881 - 1901

Литературен клуб - над 20 години! | българска литература | други произведения на Иван Вазов

 

Г. ДОКУЗМЕРДЖАНОВ НА КАПЪНИТЕ

 

(разговор, зачут от една стена)

 

Иван Вазов

 

 

         Влажен, дъждовен ден.
         В коридора на министерството тъмно, пълно с просители, с усърнали и плахи лица.
         Час по час разсилният отговаря:
         - Господин министърът не приема, занят е.
         - Но днес е приемен ден! - забележват някои.
         - Не приема! - отговаря рязко разсилният със съзнанието, че стои по-високо от всичките тия ожидници хора.
         Потропват някои на една друга врата, зад която е писалището на друго едно второкласно божество, главният секретар.
         Но и той не приема.
         Един дебел господин с голям кожух и черна астраханска шапка минува из коридора, разтиквайки другите небрежно, почуква на секретаревата врата и без да чака отговор, влазя.

 

         * * *

 

         Главният секретар седи пред купове книжа. Една бръчка по челото. Той пита недоволен влезлият кой е и какво желае.
         - Народен представител, Пармаклиев! - назовава се гостът с достойнство.
         Секретарят става, подава ръка на госта и го поканва да седне на едно кресло.
         - С една молба идем до вас, господин секретарю - взима думата гостът; но самоуверения, смел и повелителен поглед показва, че не с молба, а със заповед иде.
         - В какво състои работата?
         Г. Пармаклиев обажда, че ходатайствува да се даде известна служба в едно учреждение в град П... на едно лице.
         - Но тая служба не е вакантна - отговаря секретарят.
         - Нищо, направете я вакантна.
         - Невъзможно! Господин Икономов е един от най-добросъвестните ни чиновници.
         - Това нищо не значи - казва Пармаклиев, като запалва цигарото си.
         Секретарят вижда, че има работа с някой влиятелен представител на народа.
         - Можем да видим другаде някъде...
         - Не, непременно там.
         - Как викаха лицето, което препоръчвате?
         - Павел Докузмерджанов.
         Секретарят се почеса по тила, като да си припомни.
         - Ах! Докузмерджанов! - извика той живо. - Но аз го знам... Той беше изпъден от служба преди време за пиянствуване и разврат, да?
         - Не знам, той е почтен човек - отговори троснато, с недоволен вид Пармаклиев.
         - Доколкото помня, той беше съден за злоупотребление по-после, за злоупотребление на държавни суми?
         Депутатът мълчеше.
         - Нали е същия - подзе секретарят, - който беше съден и осъден на затвор за изнасилване едно дете?
         - Но делото още не е решено, то е в Касацията сега...
         - По-рано, ако не се лъжа, г-н Докузмерджанов беше осъден окончателно за друго престъпление, за убийство, мисля, с лишение от граждански и политически права. За това писваха и вестниците.
         - Нищо не значи. Нека си дрънкат... Те дрънкат всичко.
         - Но той е опозорен!
         - Какво разбирате: опозорен?
         Секретарят не отговори, а само погледа зачудено народния представител.
         - Свободен ли е сега?
         - Да, помилван е.
         Секретарят скръсти ръце и си опря устата на тях.
         - Такава личност по никой начин не може да бъде държавен служител - продума той решително.
         - Но аз искам, защото именно ще бъде полезен на държавата, както е бил полезен.
         Сардоническа усмивка дигна края на горнята устна на секретаря.
         - Как?
         Пармаклиев стана с тържествен вид.
         - Тия, дето ги изброихте, са вятър - каза той. - Но ако ги турите тях и толкова още на едната капъна, а на другата едничка само заслуга на Докузмерджанова - заслугата ще натегне.
         И Пармаклиев гледаше вторачено, почти нагло, в очите на секретаря.
         - Заслуга?
         - Да!
         - Каква заслуга?
         - Такава, каквато вий с всичките си науки и философии не можете принесе на държавата.
         - Възможно е.
         - Уверявам ви.
         - Но коя е?
         - В деня на избора ми тоя лош за вас Докузмерджанов доведе при урните седемстотин и седемдесет избиратели! Седемстотин и седемдесет избиратели, чувате ли? Това е нещо, г-н секретарю. Аз му обещах и трябва да изпълня думата си.
         - Разбирам. Но даже и да примижим, не можем да го назначим, и никъде по нашето ведомство.
         - Я ми кажете защо?
         - Той няма ценза...
         Пармаклиев скокна гневен.
         - Ценза, ценза!... Той носи на челото си ценза!... Седемстотин и седемдесет души! Това му е цензът!... Идете вий да съберете седем души!...
         - Нищо не мога, законът е ясен... Аз се не наимам да докладвам за него. Явете се при господин министъра самички. Чини ми се, че и той знае за Докузмерджанова.
         - И тъй ще да сторя, господин секретарю, и съжалявам, че гледате много тясно. Държавните интереси за вас не значат много...
         И той стана.
         - Длъжен съм да ви предупредя, че г. министър не приема сега. Вратата му е затворена за всички.
         - Пред мен ще се отвори! Сбогом.
         - Сбогом.
         Пармаклиев излезе.

 

         * * *

 

         Секретарят дълбоко се замисли. Не първи път беше слушал неуместни ходатайства, но такава чудовищност не бе слушал. Не се мина дълго време и звънецът на телефона издрънка. Той доближи до апарата.
         - Какво заповядате, господин министре?
          Пригответе веднага приказа за назначението на г. Докузмерджанова.
         - А Икономов?
         - Да се уволни!
         - Но той е един от най... добрите ни чиновници!
         Телефонът не отговори вече.

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Иван Вазов, Том седми, Изд. „Български писател“, София, 1976 г.
©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]