Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1896, 1902

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ВЪСТАНИК

 

 

 

 

I

 

Далеко в Стара планина,
на стръмна гола рътлина,
стои селце Дебелий Дял -
там божий свят съм аз видял.
На зъл час аз съм се родил
и раснах никому немил
сирак, без майка и баща;
а с мене кървава вражда
растеше против грозний враг,
що беше моя бащин праг
със срам, с кръв родна осквернил:
баща ми що бе умъртвил
и силом майка ми пленил.
Ах, таз вражда ни ден, ни нощ
да я изпълня нямах мощ,
нито пък да я потуша -
тя мойта страждуща душа
в борба злокобна измори
и най-подир я изгори...
Във тежкий сиротински кръст
се аз заклех с жестока мъст
на грозний враг да отплатя
зарад баща си за смъртта -
и да умия със кръвта
на врага черния укор,
що тегне като позор
на майка ми над паметта.

 

 

II

 

Тогава бях аз млад, зелен;
и нищо нямаше за мен
свещено, скъпо на света,
вън мойта пламенна мечта,
в която бях се закълнал
и беззаветно все предал...
Да отмъстя! Кому? И как?
Къде бе онзи грозен враг,
комуто ази щях да мстя?
И мъчех се кат в тъмнота
клетнѝк затворник, сам що тлей,
без светъл луч да го огрей -
с надежда да го ободри
и изход благ да му открий...
Аз бягах в тъмните гори
и там, далеко от света,
си давах воля на скръбта,
на сиротинските сълзи.
О, кой ли може изрази
на тази мъка буйний жар,
която грозна кат пожар
кипеше в болна ми душа?
Как често - да я потуша,
да я сподавя - виквах аз,
отколкот имах мощ и глас;
и знаях аз, че няма кой
да чуй, сред глухия усой,
ни вопли, ни отчаен вик...
И падах на земята ник,
унесвесен и изнурен.

 

Могъщи дъбове над мен
шумяха излеком с листа
и счупваше се песента
на дивий кос усамотен;
там негде ручей отстранен
звънтеше смътно, кат през сън,
с сребристий си омаен звън.
Аз вслушвах се в тоз дивний хор
и сякаш че пред моя взор
откриваше се други свет,
вълшебен, чуден: с ясен глед
там виждах други небеса
и дишах тамо друг въздух.
Невидимий утешен дух
над мойта страждуща душа
държеше своето крило -
и ставах с ведро аз чело,
забравил своето тегло,
забравил и че съм сирак...
Но скоро сепнувах се пак
и виждах ясно в същий час,
че то е сал минутен блян;
но ощ всецяло обладан
от него - дълго, дълго аз
не мо̀жах да се освестя...
И още повече скръбта
сеща̀х след туй да ме тесни.

 

Така вървяха дни след дни...

 

 

III

 

О, как ду лудост възхитен
аз бях, когато един ден
яви се в нашето село
с войвода ясен на чело
бунтовна чета! Него час
като че ли потаен глас
в душа ми ясно пошепна̀:
„Ти искаш мщенье? Ето на̀,
дойде за теб часът желан!
Тръгни по техний пот избран:
не своя - общий враг рази
за свои, за чужди сълзи
ти отмъстил би чрез това!“
Как бяха сладки тез слова...

 

Там, на широкия мегдан,
сред село, пред народа сбран,
войводата със бодър глас
говореше. И слушах аз
като през сън, зашеметен,
с дух прималнелий във гърди:
„Бог трудний път ни освети!
Във наший роден край свещен
ний дойдохме изпод ярем
вековен да го отървем,
да победим, или умрем!“...
Сам под байрака застана̀х
и гордо там се закълнах
да ги последвам в трудний път -
или свобода, или смърт!

 

 

IV

 

И четата потегли пак,
начело с кървавий байрак.
Бе зноен ден. На небеса,
лазурно ведри кат сълза,
ни облаче не се видней;
нема̀ отнийде да повей
отраден ветрец. Градом пот
от нас ручеше. С муден ход,
през тъмните гори, напред,
вървяхме ний. Начесто след
от свежи стъпки преди нас
съглеждахме и в същий час
към друга свивахме страна...
Във плаха странна бързина
те шепнеха си помежду
за потери, кои всъду
ги дебнат в тъмния балкан;
и странен беше зарад мен
тоз техен шепот неразбран,
необясним сал виждах страх.
И весел, бодър между тях
един бях аз - и нѐведнъж
съглеждах мрачен един мъж
да мята поглед къмто мен
и с глас да шепне понизен:
„Защо л`се радва туй дете?
То знай ли що ще го слетѐ?...“
И нов, и дивен божий свет
представаше пред моя глед,
кат че го виждах първий път!
И всяка билка, всякой рът
кат живи ставаха пред мен;
и дишах ази възхитен
вълшебния им аромат
в душата с ненаситен жад.

 

 

V

 

Залезе слънце, падна мрак;
без почив ний вървяхме пак
и спряхме се посред нощ чак
в един затънтен глух усой.
И замени мраз дневний зной.
Но не накладохме огън
ний да се сгреем - пред страхът
от потерите, на часът
да не ни зърнат - и студът
забравихме. Но тежък сън
обори морната чета̀;
и даже стражата сама
на свойте пушки задрема̀
в мъглевината на нощта.
Надви сънят на всякой страх.
С подплесната глава лежах
един аз буден дълго ощ
и гледах в глъхналата нощ
планински тъмни върхове,
покрити с вечни снегове,
как се в лазурний небосвод
изписваха със ра̀змах горд.
Звездици в строен хоровод
вървяха в своя вечен път;
нерядко из незнаен кът
политаше, с залутан ход,
по безпределния ефир
отронена за миг звезда -
кат пратеница към света
от горния таинствен мир -
и взрян аз нейний ход следях.

 

 

VI

 

Но най-подир и сам заспах.
И след минута се сепна̀х,
като че някой ме дръпна̀
за скута... Гледам, отстрана
стои дружината на крак
в смущение. С безмълвен знак
един далеч ми посочѝ...
Сънят от моите очи
отлете мигом. Голий бряг
над нас от паплач не личи -
завзел го беше грозний враг...
Отгде се сбраха, Боже мой!...
Без шум низ глухия усой
тръгнахме ние към възход -
дано налучиме изход
случайно в гъстата гора.
Едвам се сипваше зора...
Където стъпяхме, навред
налитахме на враг. Напред
веч изход нямаше за нас;
назад решихме ний тогаз
да се завърнем. „Ето там
на стръмния пресло̀п - невям
не ги е видет тях“ - каза̀
един от нас и показа̀
нататък. Тръгнахме за там.

 

 

VII

 

Но беше късно, късно веч.
Съгледахме ний отдалеч
след миг как превали врагът
и на последний онзи рът.
На завоя оттам блесна̀
оръжие. А отстрана
един след друг, кат мравий рой,
низами пъпляха безброй...
Че туй ще бъде сетен бой,
сега познахме ние чак;
сега едвам жестокий враг
отвред ни беше обградил
и пътя ни навред отбил.
Да бяхме пилци, и тогаз
пак изход нямаше за нас
из този глух, затънтен кът,
из тези тъмни долове...
В стеснени двойни редове
загнездихме се ний в леса,
там, дето бяхме. На часа
съгледахме от вси страни,
по урвестите рътлини
как те нава̀лаха към нас...
Войводата със бодър глас
каза: „Дойде веч сетний час!
Но ний ще знаем да умрем...
И скъпо ний ще продадем
добитий с мъка свой живот!...
Нек тази паплач разбере
как българинът знай да мре
за свобода, за дом и род!“
И гръмна той от нази пръв,
като викна̀: „На кръв! На кръв!“
И почна бой... Ужасен бой,
три дълги часа трая той.

 

 

VIII

 

Кат вълча глутница във бяс
се впуснаха те върху нас
с див, зловещ и грозен вик;
и ни налетяха за миг,
тъй както буйните вълни
на някой придошел поток
налитат стръмний бряг висок;
що им набегът див теснѝ.
Два дружни залпа върху тях -
и те се пръснаха кат прах
пред силен вихър. Но завчас
съвзеха се и върху нас
налетяха със нова мощ.
Гърмът престана. Нож със нож,
гръд с гръд в беснило се срещна̀...
И буен порой кръв рукна...
В глух ек се сляха ножний звон,
победний рев, предсмъртний стон.
Разклатиха се напокон
ордите диви. Надделя
в тоз неравен наший меч;
в безред врагът се разпиля
и не видя се надалеч.

 

 

IX

 

Ний сбрахме мъртвите тела
на своите. Под една ела
ги сложихме. Безмълвно аз
пред труповете им се спрях,
там, в малодушье, завидях
и думах в себе си тогаз:
„Честити! Мъртви веч са те...
А ний? Какво ни чака нас?“
И до слуха ми долете
неясен шум далечен пак.
Отново подкрепений враг
настъпваше. Ей отстрана
престрелката се веч почна̀;
и близо, близо... Ето, на̀,
връз нас налете той без страх
със бесен клик: „Аллах! Аллах!“
Тогаз викна̀ и наший вожд:
„Без пушките!... Напред! На нож!“
И пръв той скокна с нож в ръка,
а ний след него. И врага
върху ни се стълпи отвред...
Летяхме ние все напред
и с нож отваряхме си път...
И всякой удар беше смърт...
Ударът срещаше удар,
кръвта отплащаше се с кръв...
Налитаха те с зверска стръв
връз нас; другаря до другар
отцепяха един до друг;
и пронизителният звук
на жертвите, сред злобний клик,
се чуваше от миг на миг;
и трупаха се леш връз леш.
Сред дивий адски тоз кипеж
сал стон и трясък чувах аз...
Край мене трясна гръм. Завчас
аз трепнах и се озърна̀х
неволно... В същий миг видях
през редовете наший вожд
как с дигнат във десница нож
две стъпки стъпа настрана
и грохна възнак... И без свяст,
като че някой ме тласна̀,
кръз редовете хукнах аз
подобно кон подплашен, яр,
преметнал своя господар
в полето равно - и лети
освободен изпод юзди...

 

 

X

 

Далеч от грозните орди
на себе си дойдох едвам
и се озърнах... Сам бях, сам!...
Не е ли туй лъжовен сън?...
Но в миг далечен, смътен звън
и на тръба злокобен глас
до моя плах слух долете...
Да, несъмнено туй са   т е...
Пак впуснах се да бягам аз.

 

 

XI

 

Залутан в тъмната гора,
аз бягах, нигде без да спра,
да отпочина в някой кът -
и бягах пряко, все без път,
през дол, овраг, скала и рът
кат звяр, подгонен от ловци.
И с страх обхванато сърце
озъртах се на вси страни,
по завои и рътлини,
дал не личи човешки крак;
зад всякой рът и храсталак,
зад всякой камен, всякой храст
заничах отдалеко аз...
И птичка л`тръпне нейде там
измежду листове едвам,
ил трепне нейде някой лист,
или из бурена нечист
пошавне нещо - този час
уплашено се сепвах аз -
че струваше ми се там скрит
бди враг със поглед в мене впит...
Аз чувах гладний вълчий вой -
о, как на стръв виеше той!
Кат него, в гъстата гора,
аз дирех где да се завра
и станал бих му аз другар -
по-неопасен тойзи звяр
би бил и от човек за мен...
До мисълта минутна таз,
о, Боже мой, достигнах аз,
от ужаса приневолен.

 

 

XII

 

Ден цял и цяла една нощ
аз бягах - бягал бих и ощ,
да имах сила. И се спрях
да отпочина. Мигом съм
заспал; но чер и грозен сън
покоя ми за час смути:
пред мен се наший вожд вести,
и горд, и бодър. Огнен взор
върху ми стрелна той с укор
и чух аз думи, пълни с яд:
„Презрений и плашивий гад!
И не умре със слава ти
там, дето сложиха кости
другари всички в славний бой
с чест... Бягай ти с позора твой,
не ще избегнеш от смъртта!...“
Гърди ми сдави страшен вик
и викнах аз... Но в същий миг
се сепнах.
                    Глуха тишина
заспала Стара планина
в сън чародеен и дълбок.
И от лазурний свод висок
двурогий месец ясно грей;
над него, кат злокобен змей,
чер, грозен облак се надвел -
да го погълне се съвзел.
Поток там нейде ромоли,
гората с листи шумоли
и в слений техен шепот глух
като че ли невидим дух
из тъмните усои пей,
въздиша, шепне и копней,
унесен във вълшебен блян -
туй пее старият балкан...
Тоз химън бе за мен познат:
като върховна благодат
нерядко в миналите дни
на мойте скръбни младини
той на духа ми угнетен
навявал е покой свещен...
И в тоз среднощен тъмен час
във него се заслушах аз.

 

 

XIII

 

И утешен задрямах пак...
Но същий глас като напреж
ме сепна: „Клетник, ставай! - беж!
По твойте дири дебне враг!“
И като жегнат аз скокна̀х
и през гората пак хукнах,
сам Господ знай къде и как...
И два дни не подвих аз крак.
Отгде се взе в мен тази мощ!
Нощта на ден, денят на нощ
превърнах аз - и бягах пак
от ужаса унесвесен.
Все ми се струваше, след мен
като да тича грозен враг
и ме настига с смях злорад;
не смеех даже и назад
да се обърна... Боже мой!
Кой враг бе този, що в покой
не ме оставяше ни час?
О, никой, никой - сам бях аз!
Самси   о т   с е б е   бе ме страх -
самси   о т  с е б е   аз бега̀х
като престъпник в тъмнота,
в гризение на съвестта!
Ни миг без да се уморя,
без ни на миг да се запра...
И в най-усойните гори
о т   с е б е   мога ли се скри?...
Кога се сетя и сега
за този луд, несмислен бяг,
морнѝци ме побиват чак
по мойта ссухрена снага...

 

 

XIV

 

Настана утро - третий ден.
Набесний свод бе замъглен;
ръмеше дъжд. И уморен
пристъпвах аз едвам-едвам.
Къде ли бях - не знаех сам!
Два дена с ягоди, с трева
откак се хранех. Но това
не стигаше; жестокий мраз
скова безсилни ми нозе -
вир-вода бях отънал аз...
В миг бесен вихър се съвзе,
кат че налете ураган:
затряска тъмният балкан,
залюшкаха се клонове -
като че злобни духове
извиха се над таз гора
в безумно дива си игра
на бурята под грозний вой...
И рукна буен дъжд порой...
Наблизо тамо пещера
съгледах - да се отморя,
дъждът дор секне, се отбих.
И там под нейний свод се свих.

 

 

XV

 

И уморена си глава
на хладний камен прислоних.
На бурята във рева лих
се вслушах... Рукналият дъжд
не секваше... И изведнъж
долетяха до моя слух
припрени стъпки, говор глух...
Притръпнах ази... В същий миг
билюк низами с адски вик
нахвърляха се върху мен -
и паднах ази повален
под тежки удари безброй...
Като превързаха с повой
задним ръце ми, със псувни
напред ме тласнаха они.

 

 

XVI

 

Сам Господ знай и моят гръб
какво прапатих след това -
не се изказва то с слова!
Побои, срам, позор и скръб -
в туй всичко виждах Божий пръст!
И аз понесох скръбний кръст
и сетих как е тежък той...
Но близо й сетният покой.

 

 

XVII

 

Откакто ази съм запрян
в Жан д`Акърский дълбок зандан,
години, дни вървят без ред -
аз веч изгубих техний чет.
Бях млад, а днеска веч съм стар.
Западнах. И напрежний жар
веч гордо не кипи в гърди -
че в тях се черна скръб вгнезди...
Заровен в тази крепост жив,
с честта си аз се примирих
и всичко веч забравих аз...
Един сал спомен до тоз час
тежи на моята душа,
кат тази ядни железа
на мойте скапани нозе -
и той я мъчи и гризе:
пред Бога аз се закълнах
и клетвата се ни сдържах!...
Заслужен, да, е жребий мой!
Бог знай, в задгробния покой
като от тези железа
дали ще аз да се спася
от мъките на съвестта...
Забвенье дава ли смъртта?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]