Пенчо Славейков

„Блянове“, 1898

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

СЯНКАТА НА СВРЪХЧОВЕКА

 

 

 

 

В сърцето му, тъй както в глъбините
на някое самотно езерце,
алпийските вършини се отсекват,
отсекваха се блянове високи
за щастие световно. Но духът
на отрицание спази сгоден час
и туй сърце смути со своя шепот
мъчителен и сладък шепот: „Ти
все още дириш щастие? А защо
в о   с е б е   не обърнеш дирящ поглед?“

 

Вървяха дни; и тъмно безпокойство
потиска в мисли вдадений мъдрец.
И той в тъга незнайна закопнее:
„На юг, на юг! Там, гдето померанец
под слънчевите златни лучи грей!
На юг! Там, гдето ясни небеса
на помисли простор придават
и проясняват всякой земен блян!“
Ала и там духът на отрицание
избраната си жъртва не изпусна
от ядни но̀кте; ясната му мисъл
похити той и с своя тъмен смях,
като с мъгла, душата му обгърна.
И отчужди се гордият мъдрец
от всичко, тъй преди за него мило;
че други блян му мисълта отнесе.
През тъмний път на чувства смътни изход
намери туй, което мисълта му
отпъждаше - блян горд зашеметен
кипящият му дух
и сладката, и безпокойна мъка
на рожбата над рожби - Свръхчовека.
„Ламтеж за щастье! Само гордий дух
то с своя плам обжегва и възражда!
За земна сган е доста земен дял.“

 

Сам, привечер на цветната веранда
застанал, той предълги часове
в безмълвно съзерцание стоеше,
впил ясен поглед в далнини, където
като гигант, изпречил рамена
пред небосклона, вечно бдящ Везувий
на вис изпраща димни си въздишки.
Захожда слънце; тънат в мрак поля;
денят си взема сбогом... Ала той
все още тамо неподвижен бди.
Ей трепват рой по рой звезди, подобни
на златен низ от буквици, с които
на модрий свод невидима ръка
чертай слова незнайни. А нощта
на тъмните оливи и неранзи
со сладостний и тежък дъх упита,
во мрежата на свойте сенки вплете
и на мъдреца смътните мечти -
които той нашепваше в замая:

 

„Нощта е по-дълбоко от деня
замислена; дъхът на вечността
е нощен дъх. Тоз, който е призван -
за първи път нощта ще му открие
призванието; тя ще го вскърми,
тъй както майка чедо първородно...
На светлината майка е нощта.
Блести ти, мое слово! Ослепи
онез, които са на тоя свят родени
не зарад тебе! Заченала те й тя -
и нека се на своето зачатье
възрадува. Сепни я, пробуди я;
а със нощта и моята самотност -
самотността на този, що твори,
че близо е уреченият час
от слово дело ново да въстане!
Нощта е по-грижовна от деня;
ще го роди тя и ще го вскърми -
да бъде то за майка си достойно!“

 

Загаснаха и сетните свещи
низ тъмний град; по улиците глухи
сегиз-тогиз залутани отсенки
се мяркаха и мудно, надалеч,
заглъхваха самотни стъпки - дома
прибираха се вече и последни
скиталци нощни. Със своя звезден плащ
нощта заметна морната земя,
облъхна я със кроткия си дъх
и свойте чудни приказки зашепна.
Во мрака и во тишината нощна
отсякваха се рязко само пламът
на огнените стълпи на Везувий
и стонът на мъдреца подновен:

 

„Да бъде скот - да въди скотове -
било е, е световен идеал
за оногова, който зарад присмех
се е човек нарекъл. Легион
са те на брой - и ти ли си от тях?...
На глупостта на помощ бе призван
умът - измисли звучни думи той -
любов, свобода, истина и бозна
какви не още хлопки, да залъгва
с тях всички, що им трябват залъгалки...

 

Не, моят глас не е за тях - за тез,
които чужда воля изпълняват -
а за онез, които имат своя,
и нея те над другита налагат...
Ако ги няма, аз ще ги създам -
със силата на свойто ново слово!

 

Творец твори от хаос! Той е в мен!
И разумът зарони първий луч
във тоя хаос; мрак се раздвоява -
въстава първий Свръхчовек... Той носи
скрижали нови с нов завет на тях.“

 

Зора се сипва на възток. А вдаден
във бляновете свои, не виде я
тоз, който поглед имаше, но само
за себе си и всичко на света
съзира само себе си... Полека
из къщи той излезе, призори,
и без почив, самотно, целий ден
извън града по хълмовете броди.
Присрещаха го пътници и чудом
изглеждаха намръщений му лик:
- Какъв е този? Лежи печат на гений
на неговото вдъхновено чело!
- Как странно грей дълбокият му поглед;
навярно е безумец някой той!
Без да ги чуе, без да ги съзре,
минаваше той мълком покрай тях.
И късно се завърна вечерта
той у дома си. Грижна го посрещна
и го запита майка му: - Къде
се днес така забави, рожбо?
„Самичък бях; достигнах висините,
постигнах себе и говорих с Бога“ -
промълви той.

 

                              И късно нея нощ
горя свещта на неговата маса.
Из стаята той бродеше безсънно
и като черни облаци бразди
се сбираха на гордото му чело -
и мятаха се в тъмния му поглед
една след друга мълний на безумье.
От устните му трепетни слова
метежен рой се роняха - завчас
прекъсвани и с двойна мощ отново
подхващани, по-пламенни, по-странни.

 

„Н а   м и н а л о т о   тежките врати
той ще затвори - той ще загради
на   б ъ д е щ е т о   пътя. Ще живее
той в онова високо   н а с т о я щ е,
що неговата воля създаде!...
Запита ли го времето: - Отгде
дохождаш ти? Един ответ: „От себе!“
- Къде отиваш? - „В себе! Моят свят
е свят и отраженье сам на себе;
За Свръхчовека няма други писан
закон...“

 

                              Така говори Заратустра.
„Сълзите на невинността, кръвта
на стадото да пълнят златний пахар
на неговото висше наслажденье.
Смъртта на други да е зарад него
живот...“

 

                              Така говори Заратустра.
Сред стаята се гордо той възпре
и сетни думи екнаха надмощно:
„Претръпна вече творческий болеж
на моя дух. От хаос втори път
изгрява луч на нова светлина!“

 

- На нова тма! - невнятно се обади
потаен глас. Но него Заратустра
не чу и пак: „Създадох аз начало
в начала нови! Любовта убива -
презрението вдъхна ще живот
на моето създание...“

 

                                                Не бяха
заглъхнали последните му думи -
и в ужас той застана вцепенен
с подигната десница. Че пред него
внезапно се отсече в мрачината,
подобен на медуза, грозен образ
и чу той глас - гласът на Свръхчовека:
- Във хаоса на твоята душа
презрението хвърли свой зародиш;
уречен час дойде - и аз родих се!
Възрадвай се, ти виждаш свойта рожба!...
Възрадвай се, тъй както се възрадва
творецът на седмий ден.
Но твоя поглед ужас е сковал?!
Болежът ли на моето рождение
тъй изнемощи душа ти, че не можеш
да се възрадваш ти на свойта рожба?
Тогаз презри и мене, за да бъдеш
достоен за достоинство творец!
И стон се глух изтръгна из гърдите
на Заратустра. Като подкосен
той повали се възнак в безсъзнанье.

 

------------------------------------------------------

 

Самонадеян, дръзна той в тъмата
на битието своят орлов поглед
да вбий - но тя заметна своя плащ
и затъмни духа му. Вечна нощ
се възцари в сърцето, за живот
и светлина тъй жадно. И не вижда
кръз тая нощ той нищо, нищо вече.
Не вижда и едничката звездица,
що още грей над него - любовта
на майка си. Бди беззаветно тя
над свойто чедо и понявга само
сълза неволна поглед замъгли
и от очи й мълком се отрони -
издайница на тайната й скръб.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]