Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

СЪРЦЕ НА СЪРЦАТА

 

 

 

 

O love, I am not but love.
S h e l l e y

 

 

 

Алпийските вършини с леден поглед
намръщено се взират към Лагорн,
о чийто цветни брегове морето
се гали и със ромон тих им шепне
най-свидните си блянове, родени
в таинствените негови недра.
Вей тих вечерник, песен на самотен
рибар отнейде с себе си понесъл;
а надалеч, към дрезгавия запад
разпръснати, рой бели ветрила,
подобно леки пеперуди, тънат
на небосклона в огнените скути.

 

По стръмний бряг дружина чужденци
се спущаха, подзели буйна разпра.
Един от тях, комуто във очите
бе сякаше огледано небото,
към другите извърнат проговори:
„О, вярвайте, честит е само онзи,
сърцето на когото е олтар,
де пламъкът на истината грей -
и осветлява разума.“ През реч
преварил, други се обади там:
- Блян на поета! Истината в него
е враг на всяка истина в живота.
Във истини що из сърце изхождат,
намит щастье и наслада само
на мисълта безкръвните аскети...
Бъди Монблан! На висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай,
това под тебе в мрака що гъмжи.

 

Но в него взрян, ръка подигна Шелли -
на горди думи с по-горд отговор:
„Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
На слънцето лучите, чойто чело
що милват, искам с отблеска им аз
да стопля туй, което смръзва той!...
Туй който иска, нека дойде с мен.
Към всякой връх по стръмен път се ходи;
и не една въздишка, не едно
натякванье водача ще да чуе
от пътници, по него що вървят;
но що от туй? Exselsior! Сами
те благодарствен поглед ще обърнат
към тебе - с теб на висини възьети.“

 

Сияеше во модрия му поглед
таинствена и строга мощ. Безмълвно
другарите вървяха подир него,
залисани от гордия му порив.
Невидимият дух на вдъхновенье,
челото му засенил с горд възторг,
говореше през неговите устни:

 

„От суетните - суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живее
във вечността и малко ще да знай,
какво ще каже времето за него.
И нека ви не плаши мисълта,
че бъдещето ще повтори пак
лъжите, неразбиранщините вети.
Със смъртните и смъртното умира.
Туй, що на Лета тъмните вълни
погълнат, няма да се върне вече
со своя рев живота да смути.
Век подир века в пъстра върволица
ще се изнизват, нищо от предишний
в послешний без повтора да намери...

 

О, не! На дните в безконечний ход,
едно, едно ще се повтори пак -
към   с в е т л и н а   възвишений копнеж,
към   в и с ш е т о   стремленията чисти
и гордий, властен жад за   и д е а л!
Ще се повтори онова, което
в световните промени непроменно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.

 

Честит е тоз избранник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото - жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир.“

 

Те бяха слезли на самия бряг,
там, дето ги възчакваше готова,
люляна тихо над вълните лодка.
Във дрезгавата далнина небото,
с вечерний си лазурно-тъмен плащ,
застилаше заспалото море,
като сестра заспалия си брат.
При сетнята раздяла се обърна
пък друг сега и тихо проговори:

 

- Небесен блян на земен син. Не всякой
тъй над света, извърнат от света,
високо би можал да се възмогне.
На рамото му сложи с горд замах
ръката си и тъй отвърна Шелли:
„Домогвай се до себе си - и възмогнат
ще бъдеш ти на тази висота!
Грей божий плам на всякого в душата
и му целта висока осветлява.
Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира - там хероят почва.“

 

Във лодката се отделиха трима.
Под равний мах на леките весла
тя тихо се понесе по морето;
и галяха я тъмните вълни,
тъй както галят блянове високи
тям поверений, с тях възвисен дух.
Другарите, там спрени на брегът,
изпращаха им сетньо сбогом, шапки
размахали в издигнати ръце -
докле се татък лодката от поглед
в дрезгавината вечерна изгуби.

 

* *

 

Тъмней нощта. В вълшебна тишина
спят небесата, слени с долний мир;
и глухий шум на тъмните вълни
един сред тая тишина говори -
на бездната със говора злокобен.
Кат блянове на всесветовен сън,
блестят и гаснат ясните звезди,
огледани във бездната лазурна.

 

Попътний вятър лодката влече.
Без шум се плъзгат пуснати весла
и тримата другари, в разговор
унесени, нехайно там седяха,
без да съгледат облаците бурни,
на буйна рат подобни, как прииждат
и сбират се, и трупат в небесата.

 

Възлегнат на кърмилото, един
с въздъх към Шелли се така обърна:
- Да, да не бяхме слаби! А защо
с това съзнанье още ний се рвем
да бъдем силни? Де е тази сила,
що би могла и нази да окрили?
„Тя в нас е! Бягай в себе си - живей
в сърцето, като жрец в свещений храм,
и твоя дух ще бъде окрилен!“

 

- Утопия това е само, Шелли. -

 

„Утопия! И тъй да е - в живота
утопиите само дават цел
и человека във човека раждат.
Утопии сърцето възродяват,
превръщат го на рай цветущ, където
мирът върховен свива свойто гняздо...
Към идеала поглед възведи -
не на ума, а на сърцето рожба -
и знай, че той едничък е надежден
компас в ревът на бурите световни.
Тоз, който само с ум на тоя свят живей
е жив мъртвец; и чужди са за него
и радости и сълзи на живота, -
защото няма той човешко чувство,
защото нему чужд е дух човешки!...

 

Що значи твоя страх, другарю мой?
Къде си тъмен поглед устремил?
Утопията проникни - и страх
не ще намери твоето сърце!“

 

- Над нас се вие буря! Или ти,
унесен в своя блян, не виждаш нищо?
Не бъдеще сънувано пред нас е -
със мрачен поглед дебне ни смъртта! -
Но го прекъсна Шелли, поглед сам
към облачните небеса възьел:

 

„През мрак и бура плавам с песен аз
и нищо ми сърцето не смущава!
На идеала фарът грей: кърмчия
е любовта ми - дето и да съм,
знам, ще изляза на честитий бряг!...

 

Честитий бряг са бъдещите дни.
Световните промени и несгоди
ще мина аз - и няма те да хвърлят
в сърцето ми отсянка... Никой вихър
свещений плам на идеала няма
да угаси - от божий дух е искра
той: божий дух, из мрака битието
що е извикал - в светлина живот
да заживей... Другарю, то е блян,
утопия - нали? Та нека бъде!
Във знойната пустиня на живота,
където всичко крей и мре, от билка
най-дребна до сърцето человешко
живителна роса е тя, която
запазва всичко в дивната му свежест.
Пустиня е сърце без идеал:
едничкий верен страж на любовта -
а тя, и само тя, е на човека
призванието висше на света.“

 

И бесен вихърсе над тях изви;
като че звяр, изтръгнат от вериги,
се хвърли той над тъмните вълни
и ги с беса си зарази. Раззина
зловеща паст настръхналата бездна,
и оглуши тя с дивия си рев
вселената... То беше мимолетен
въртеж на бура ненадейна. Скоро
премина той, и всичко пак утихна.
Пак трепнаха звезди на небесата.
Но мятаха се още все вълните
и тласкаха там лодката разбита:
ту мигновено в зиналата паст
на бездната низвъргната летеше,
ту навъзбог възьемаше се тя -
и носеха я стръвните вълни
към бреговете на незнаен край.

 

* * *

 

Пак бяха сбрани всичките другари
на морский бряг. И сбрани бяха те
пак да изпращат Шелли - но сега
за сетен път - на път към вечността.

 

Морето бе на пясъчния бряг
изхвърлило избраната си жъртва -
на ниска клада сложен, буен плам
обгръщаше останките му смъртни.
В дълбока скръб безмълвно там стояха
другарите, унесени през мисли
във онзи мир, във който през живот
бе погледът му вдъхновен обърнат.
Амфора във ръка един издигнал,
от час на час обливаше мъртвеца
със благовонно вино - и подзети
отново жадно пламнали езици
обжегваха безжизнения труп...
От вятъра отвяван, към морето
се черний дим разстилаше полека...
Огънят свърши своята отреда -
на пясъка лежеше сура пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
белееха се кости.
                                              Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена -
трептеше там сърцето на поета.

 

- - - - - - - - - - - - - - - - -

 

На гробищата протестантски в Рим,
при урната на Цестия, лежат
сърцето и световний прах на Шелли.
Сребрист ясмин над гроба му расте
и пази сянка с тъмните си листи
над мряморната плоча с златен надпис
Cor cordium - Сърцето на сърцата.
- Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]