Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПРИКАЗКА

 

 

 

 

Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето.
Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

 

само татък надалеко се виднее низка стряха,
а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

 

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възьемат
на зова му спомените, що отдавна тамо дремат.

 

– Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея
край прозореца. На двора ясний месечко се смее...

 

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути...
„Гретхен!“ „Мило!... Майка иде!“ - сепнато от мойте скути

 

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,
бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

 

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:
„Искаш „Песните без думи“? Тях ли – или?“ – ме запита,

 

като тури пръст на устни – да се сещам и да тая!
И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

 

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори,
майка й пристъпи тихо и засмяна проговори,

 

на масата рейнско вино като сложи от подноса:
„Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

 

Я елате да напием ний за нашта обща радост –
охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

 

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.
Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

 

трепкат – сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава
приказка за друга пролет – и що е било тогава!“

 

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада
ний спогледахме се: вее в думите й нещо младо –

 

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни –
с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни...

 

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват
смях, задевки през задевки – и до късно не пресекват.

 

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми –
щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

 

А под масата усещам как ме тя застъпя леко...
Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

 

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо
бързите коне и мъмри кочияшина сънливо.

 

Сетньо сбогом. Сетни думи. „Нали ще се видим скоро?“
Шеговито аз отвръщам: „Вдруги ден? След век, изгоро!“

 

И конете пръпват... Плахо там звездици на небето
трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

 

Нейде татък надалеко се виднее ниска стряха,
а до нея друга, третя... Тъмен дух от тях не маха –

 

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава
как крилата воденични, вятърът що ги развява,

 

махат, сякаш да продумат искат: „Лека нощ, поете!
Туй което си бленуваш – няма, няма да те слете.“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]