Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

НА ИЗТОК

 

 

 

 

1. П е с е н   з а   н е п е с н и ц и

 

Пазар. И шум пазарски и мълва...
Абул Хасан, с приведена глава

 

низ хората се лута преоблечен,
и се ослушва. Нейде от далечен

 

кът до слуха му долетя завчас
и троснат някой, и пресипнал глас.

 

На пъстра сган, наоколо му сбрана,
един софта разправяше припряно:

 

„Абул Хасан омайни песни пей!
Във тях свободно римата се лей.

 

А хубост! – нà: с кривачи да се граби.
Едно е – те са откъм мисъл слаби.“

 

Отмина си смутен Абул Хасан.
Но ето че на втори куп, събран

 

по-отстрана, пък друг софта начело –
и викаше уверено и смело:

 

„Абул Хасан прелестни песни пей!
На мъдра мисъл в тях ялмазът грей,

 

и будят те в сърцето чувства сладки.
Едно е – те са не дотамо гладки!“

 

Възчудено Абул Хасан се взре –
и отминà. Eй трети куп. И спря

 

той там. Ръце размахал нашироко,
тук трети пък разправяше високо:

 

„Абул Хасан чудесни песни пей!
В тях има мисъл. Ритъма владей

 

той с безподобно досега изкуство.
Едно е само – липсува им чувство!“

 

Сви рамене ашик Абул Хасан.
Но тутакси един молла засмян

 

го залови полекичка за скута
и на ухо му рече едвам чуто:

 

„Абул Хасан омайни песни пей!
Но само онзи ще ги проумей,

 

кому в душата огън грей небесен,
чие сърце, отзивчиво на песен,

 

самò за песни дарба обладава.
Певец певеца само проумява –

 

а не пазарски кой да е абдал,
чул – недочул, разбрал – недоразбрал...

 

Абул Хасан пей песни, но едва ли –
да биха ги тях всички проумяли –

 

не би се той отрекъл сам от тях...
Пазарски критикари! Само прах

 

в очите на сганта пазарска фърлят!
В изкуството на халос да се дърлят

 

те майстори са.“ Тук Абул Хасан
в моллата взре се смаяно. Засмян

 

между това моллата го остави...
Той сам веднъж ми за това разправи.

 

 

 

2. Т и м у р о в а   п а м е т н и к

 

Десница грозна сложи над Багдад
Тимур-Елан. И пожела тогава
да му издигнат паметник в градът
за спомен на победната му слава.

 

И тая грижа зе Насър-Еддин;
и грижата си скоро той постигна...
Но вместо други паметник – самин
той сред полето ниска порта дигна.

 

На свършване нацапа я с мърва,
окичи я със хлопки, с кикириди –
и целий град в поле се извървя
до днес невиден паметник да види.

 

Дрънчаха хлопки. Вятъра ги тях
развяваше в победна чест на хана –
а хората примираха от смях...
И тоя смях смути Тимур-Елана.

 

Насър-Еддина викна той завчас:
„На таз издявка що ли те подстори?
Ти знаеш, май не се шегувам аз...“
Насър-Еддин тогава отговори:

 

– Пред портата Висока в Ак-Аллах
горчиви сълзи доста ще се леят –
аз ниска порта дигнах, сиромах,
да има хората пред що да се посмеят.

 

 

 

3. П о г л е д и

 

Абубулах Зааде, стамбулския мюфтия,
на минарето на Айя-Софи джамия
за вечерен намаз изкачи се едвам
задъхан, уморен. И поразен, и ням,
като че ли обзе сърце му трепет таен,
застана сепнат той пред изгледа омаен
и с поглед въздивен, на висина и шир,
обгърна старецът безкрайний божий мир...

 

Нощта наваляше с прохлада благодатна,
сияйна майска нощ, вълшебна, ароматна,
като че трепкаше във ведрия въздух
с невидими крила таинствен, кротък дух;
из своя вечен път тържествено-спокойно
безчислени звезди вървят в движенье стройно
и месецът двурог, на устни с кротък смях,
изстъпва горделив кат някой падишах
между им – и трепти вълшебният му блясък
над морските вълни и на приморский пясък –
тук трепва кат рубин, а там като емал...
И Стамбул, долу, там, с кипеж незаглъхнàл,
намръщен се тъмней; кат призрачни виденья,
бдят неподвижно там сараи ѝ строенья;
и хора покрай тях съглеждат се едвам –
кат бубулечици шовръкат сам и там...

 

Тогаз Абубулах обърна към небето
замаен поглед и с десница на сърцето,
във кротка си душа с благоговеен страх,
възкликна: „О, Аллах, непостижим Аллах!
Душа ми, извор на съмнение жестоко,
ти с бодрия си дъх облъхна. Яснота
е пак пред погледа. И ето отвисоко
аз виждам: всичко е блян тъмен, суета...
Прости ни, о, Аллах, нам църви непотребни!
Нам разума ни го привързват само дребни
дела и помисли – и от небесний свод
отвели погледи, на земния живот
ний се вардаляме във залисите груби,
в които твоето величие се губи.“

 

А на джамията сред сенчестия двор
метачи двама се запряха с тарга тор.
Единът, с вирната глава къмто небето,
пошепна: „Я, виж там, хе там, на минарето,
Халиле, виждаш ли? – ти виждаш по-добре
(Халил разсеяно нататъка се взре,
ръка подплеснал на изправената тарга) –
какво е?“ – Виждам зер. Какво ще бъде – гарга!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]