Никола Фурнаджиев

поезия

Литературен клуб | българска класика | страницата на автора

 

УТРО

 

 

 

Уморен от нощта, ослепял и убит, посред улиците,
в оня час, щом изгрей златно слънце за всички в града,
и със тежки ведра тръгне то да полива над угарите,
над села, планини златна, знойна и чиста вода;

 

в този час, в който тръгват мъже и жени в шумни друмове,
и труда залюлей с тежка длан мойто родно поле
и земята запей, тръгват хълмове тъмни, куршумени,
в този час аз, убит, ослепял, ще те питам - къде?

 

Ти при мен остани и, над мене склонена, разгръщай ми
тези клонища зли - виж, зад тях небесата блестят, -
отклони да гори твойто утринно слънце във къщата,
дай ми светлия мир на безкрайния пролетен път.

 

Дай ми черната скръб на полята дълбоки, куршумени -
нека тъна сред дим, нека падна сломен връз пръстта,
пад над мен ще блестят небесата бездънни, учудени
и ще слушам как пеят зелените полски листа!

 

О, аз вярвам в света, вярвам в светлата мъка на ударите,
вярвам в тебе, любов, вярвам в чистия утринен час!
Иде вятъра гъст, иде вятъра весел от угарите,
и - същинско око - златно слънце трепери над нас.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]