Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Злоупотребите на висшето духовенство]

 

Христо Ботев

 

Р у с ч у к,  18  д е к е м в р и я

 

 

       Има повече от 4 месеца, откакто съм се наканил да дам гласност на едно твърде важно произшествие, което премина незабележено в нашата домашна хроника; но аз пропуснах това време по следующите две доволно важни и извинителни причини. Първо, аз исках да видя н[егово] преосвещенство дяда Григория с нова корона на главата и, второ, исках да узная положително ще да отнеме ли руското правителство имотите на бесарабските манастири или не ще. - "Хайде де-е! Какво общо нещо има короната на дяда Григория с манастирският вопрос в Русия?" - ще да попитате вие и ще да помислите, че аз съм или луд, или искам да подиграя нашият достоен архиерей. - Не, да ме пази бог от подобна дързост. Мозъкът ми е на своето място. Ще да подиграя ли аз Мемиш паша, ако кажа, например, че после решението на черковният вопрос негово превозходителство окачи още две тенекии на гърдите си? Луд ли съм аз, ако кажа, че тие тенекии са награда на едни твърде важни господарствени услуги и че Стоил ефенди се храни из кухнята на дяда Григория вследствие на едно министерско падение? Не, господа, не! Дипломацията е такава наука, която се състои от множество тънки и побъркани житейски нишки; а човек тряба да има добър чекрък в главата си, за да може да насучи от нея калеми и да си изтъче просяшка торба. Но слушайте вие да ви разкажа за важното произшествие, пък тогава правете каквито щете заключения за мене. Аз само дипломатин не съм.
       Преди 4 месеца, в един прекрасен ден, пристигна в градът ни с двама телохранители едно важно духовно лице, на което приметите1 бяха следующите: бой едър и наснован, брада дълга и широка като опашката на паунът, лице гладко и мазно, поглед мек и милостив, корем дебел и изпъкнал - с една дума, калугер, който е плувал в пълно блаженство на тоя свят и който е твърдо уверен, че ще да наследи това и на небето. Освен това на гърдите на нашият гост блестяха и множество медали, награди и кръстове, които показваха, че той има и някакви си светски достойнства. И така, щом това важно лице слезе в гостилницата, то о. Григория го призова в митрополията и прие го с такава чест и любезност, щото след малко време сичките апарати на владишката кухня захванаха да говорят за достойнствата на знаменитият гост. - "Кое е това лице? Отде иде? Какво търси тука? Владика ли е? Патрика ли е?" - питаше гладното от любопитство русчушко население слугите на дяда Григория и не добиваше никакъв удовлетворителен отговор. Кой се е надеял, че тая чест ще да се падне на мене! Гостът беше игуменът из Киприянският манастир и наместникът на сичките (български и гръцки) манастирски мушии в руска Бесарабия, негово боголюбие архимандрит Козма Зографски, българин и патриот, който е направил такива големи заслуги на своят народ, щото не само о. Григория, но и екзархията би трябало да му завиди и да го приеме с отворени обятия. Но знаете ли какви са тие заслуги? Той е ял, пил и спал през сичкият си живот, мечтал е, че прави добрини на човечеството, сънувал е, че поддържа с манастирските доходи множество училища в България, че възпитава цели стада българчета по учебните заведения в Русия и че поддържа православието между българският народ, като му дава сяка една година по няколко души учени пастири, проповедници и писатели. А отде идеше тоя патриот? Той беше ходил в Цариград да се моли на екзархът да ходатайства пред генерала Игнатиева, за да не отнима руското правителство мушиите на Зограф и на Киприян, т. е. да не убива пиянството, развратът и глупостта на тие тимархани2; той излазял сам пред г-на Игнатиева и доказвал му, че ако се отнемат доходите на гореказаните манастири, то училищата в България ще да запустеят, образованието ще хване митил и за православието ще да настане чумава година. Но, най-после, когато красноречието на тоя манастирски бик не подействувало на московецът, и о. Козма излязъл из палатът на г. Игнатиева със съвсем разбити надежди, то първият захванал да плаче от патриотизъм, да кълне Русия и еретиците и да търси каквото и да е друго утешение. И така, той дойде в Русчук при дяда Григория, поседя няколко деня при него и на тръгвание му се обеща, че ще да му изпроводи една скъпоценна корона, само ако... ако Русия не отнеме имането на неговите блажени во Христе братя дембели. И ето, става вече повече от 4 месеца, а о. Григория се се надее да получи знаменитият подарък и, види се, ще да го получи тогава, когато и о. Козма получи по-напрежният доход от отнемените вече мушии. Разбира се, че това никога няма да се случи, и аз бих имал пълно право да попитам знаменитият калугер де и кога е той похарчил пребиена пара за някое училище в България? Де и кога е той поддържал български ученици в Русия? Тежко и горко на българският народ, ако да би той чакал какво-годе добро от тие народни паразити, от тие всемирни просяци! Но както и да е, а аз мисля, че българският народ няма никога да заскърби за доходите на Киприянският манастир, които Русия е оставяла досега в ръцете на калугерите с уверение, че тие доходи са се харчили за христиените в Турция. Напротив, той ще да благодари нейното правителство за тая човеческа постъпка и ще да се надее, че и отсега нататък, Русия ще да бъдат отворени за българските младежи, без никакви манастирски помощи и без никакви просяшки шарлатанства. А короната на о. Григория?

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 3 от 22 декември 1874 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Белезите.
2 Лудници.

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]