Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Захваща се вече драмата на Балканския полуостров]

 

Христо Ботев

 

Б у к у р е щ,  3  м а й 1876

 

 

       Захваща се вече драмата на Балканския полуостров! Многословният Возточни вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена в Европа, стъпи вече в своят трети акт и няма вече съмнение, че той ще да се изкара до краят. Първият акт захванаха юначните наши братия херцеговинци; вторият премина в безполезни стратегически и дипломатически пантоними от страната на Сърбия и на Черна гора; а третият, на когото началото трябваше да бъде край на безчовечното турско господство в Европа и в който трябаше да участвува сичкият южнославянски хор, се захвана само от нашият нещастен и до крайност убиен български народ. Телеграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че сичката Пловдивска кааза е потънала вече в кръв и бунтът е обхванал средата на Балканът от Сливен до Троян, и Средня гора от Панагюрище до Стара Загора. Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и в Белоградчик са вдигнали топорът си против своите петивековни кръвопийци. Освен това железницата между Варна и Шумен е прекъсната, а това е знак, че и в Дунавският вилает нашето народонаселение е присъединило или ще да присъедини своите яки мишци в съсипванието позорните вериги на робството. С една дума, българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала със сичката своя отчайност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще да бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капиталът! Босфорският идол ще да падне, "болният човек" ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турският разврат и в священата кръв на нашата свобода.
       Тука не е Меншиков в Цариград и Русия със своите казаци на Дунавът, против която да станете и да избиете цели 800 000 живи същества и да потрошите повече от 8 милиарда франги1, за да опазите европейското равновесие. Тука не е Сърбия и Черна гора със своите дълбокоумни князове и дипломати, против които да употребите перото и махмузите2 на г. Андраши, за да ги накарате да не разбъркват въоруженият "общи мир". Тука не са румънските три патриоти, които за едно "аферим"3 от страната на Турция са готови да пазят своята строга неутралност до такава степен, щото от страх за своят латинизъм би били готови да ни изпроводят там, дето са изгинали техните прадеди Бранковяни. Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължението на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от светът едно от тие две неща: или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцата е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото. Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влезе в друг път? Ще поиска ли общечовеческият деспотизъм да се турне още веднъж против стремленията на нещастната турска рая? Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее със сякакви "богоугодни" и "човеколюбиви" учреждения и в която има съставени общества даже за състрадание към животните - в тая също Европа е съществувал и съществува заговор против освобождението на южните слявани и въобще против свободата на сичкото човечество, ние знаем така също, че тоя заговор е олицетворен в така наречената европейска дипломация, на която проводникът в настоящето време е благородният татарски граф Андраши; знаем най-после, че сичките дипломатически доброжелания на Европа да се облекчи чрез някакви си административни реформи животът на турската рая, не са нищо друго, освен желания да се отстрани за време окончателната смърт на Турция и да се задържи с това причината на една кървава общеевропейска война, в която една или две държави да могат безпрепятствено да хвърлят жребий връз ризите на Турция - една на Босна и на Херцеговина, а друга на Цариград и на сичките черноморски богати страни. Следователно, твърде близо е до умът, че и в тоя случай дипломацията ще да се притече със своите политически услуги и ще да се опита да излъже въстаналата рая така също, както е лъгала, лъже и се приготовлява последен път да излъже отчаяните вече херцеговинци. Но късно е вече! Нека дипломатите смятат "раята" за скотове, нека Андраши пише реформаторски ноти, нека и европейската официална журналистика оплаква упорството на въстаналите; ние вярваме [и] мислиме, че сичко това ще да има смисъл дотогава, дордето силата на гладиаторите придобие почтителност, както пред своите врагове, така и пред своите приятели, т. е. Европа ще да има право и повод да се намеси със своите "человеколюбиви" предложения само тогава, когато въстанието се ограничи само в една или две провинции. Повдигне ли се сичкият български народ, излязат ли из своите граници Сърбия и Черна гора и не съгласят ли се херцеговинците и бошнаците да положат оружието си пред втората нота на Андраши, то вопросът е решен и свободата на Балканският полуостров е осигурена. Не в тая ли ера влазяме ние?

 

 

[в. „Нова България“, г. I, брой 1 от 5 май 1876 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Франка.
2 Шпори.
3 Браво.

 

върни се | продължи

 

г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]