|
Ще започна с уговорката, че тази
рецензия има преди всичко рекламна цел и не претендира за някаква литературно-критическа
стойност. Гл. ас. Бойко Пенчев води семинарните заниатия по нова българска
литература в Университета и искам да му се "подмажа" малко, та да ми пише
по-висока оценка на изпита. Ето защо не съм чел и предишнате му стихосбирка
"Стихосбирка" (1992) - тогава още не
бях влязъл Българска филология. Ако някой се е разсеял и не е разбрал нещо,
да прочете отново първото изречение. Алтернативата е статията на Владимир
Сабоурин "Египет и пустинята" в бр. 2 на "Литературен
форум", рецензията на Борис Минков в кн.4/2000 на сп. "Страница" или статиите, посветени на новата поредица "Поетики" (съставител
и редактор Георги Господинов) на издателство "Жанет-45".
Книгата "Слизане в Египет" започва със заглавието. Както и всяка друга книга, но тук това е важно. Читателят някак си
повече обръща внимание на думата "Египет", отколкото на "слизане", и по
този начин остава малко подведен. Защото това не е пейзажна лирика, която
описва пясъците на пустините, пирамидите, град Кайро или нещо подобно.
Всъщност Египет се споменава само в три стихотворения - "Стар дядо оплаква
внучката си" ("Тази пролет птичките си носеха сламки от Египет.", "Освен
наесен и ние да заминем за Египет."), "Слизане в Египет", "Молитва
от Египет" ("тогава изведи ме от Египет - / защото иначе оставам.").
Разбира се в някои стихотворения Египет присъства имплицитно като митологема
във връзка с разработването на мотива за смъртта и възкръсването. Ето как
е в "Сън":
Но да не избързваме и да се върнем към епиграфа на книгата, който е от "Йосиф и неговите братя" на Томас
Ман: "Много отдавна ли сме вече на път? ... Далеч долу има една земя
... хората й са черни в душата си ... пеленачетата им приличат на старчета
и само след час започват да ломотят за смърт." Египет е "ниското" пространство,
пространството, където има робство на духа, предразсъдъци, лицемерие...
То е противопоставено на "високото" пространство (не е обощение за всички
стихотворения). Така в Египет Ботевото "Аз зная, майко, мил съм ти,
/ че може млад да загина...", "ти плачеш, майко..." ("На прощаване") е станало "Аз зная,
дъще, ти плачеш, / затуй че Господ с пръст ни е посочил," ("Стар дядо
оплаква внучката си"). В "На прощаване" синът се сбогува с майка си, за
да отиде на Балкана, на "свобода или смърт юнашка". В "Стар дядо..."
лирическите герои искат да заминат за Египет, но те вече са тръгнали по
този път. Стихотворението "Из мечтаното" пък още по-директно пародира Дебеляновия
"спомен": "Аз искам да те помня все така: / бездомна, безнадеждна и
унила," става при Бойко Пенчев "Аз искам да те помня все така, /
със саморъчно свитата цигара". В "Из мечтаното" споменното чувство
става интровертно - "да се запомня искам все така", "Защото кой ще ме
запомни / ако сам от себе си се разделя".
Интересно е и стихотворението "Бачковска схолия към Омир (XVIIIв.). Одисей,
Пенелопа, Крали Марко са лирическите герои и правят нещо като разговор
помежду си. Дотук нищо странно (или почти). Ето за какво става дума:
А пък на Крали Марко не му остава нищо
друго освен да възкликне, отговаряйки на Есхил от епиграфа:
Мотивът за пътуването присъства в почти всички стихотворения - къде замаскирано,
къде директно. Ясно е че пътят към Египет - макар и слизане - е дълъг. Така
хората със завист гледат птичките, които с едно прехвръкване си носят сламки
от Египет ("Стар дядо оплаква внучката си", "Бачковска схолия към Омир"),
и разказват пътувайки - стихотворението "Нови кентърберийски разкази"... Впрочем това стихотворение е представително и за друга основна черта
на книгата - мотивът за долницата, който го има и в много други постомодерни книги като "Естествен роман" на Георги Господинов например:
|