|
Има хора, които живеят пълноценно - като че ли във всеки един момент могат
да умрат. А има и люде, за които животът е наниз от много дни, които са
досущ еднакви. Тези хора знаят предварително как ще протече живота им и
ако в един момент внезапно осъзнаят това и не им достигне смелост да променят
нещата, попадат в дупката на депресията.
Проблемите за смисъла на живота и за лудостта са в основата на сюжета на
новия роман на бразилския писател Паулу Коелю ("Алхимикът", "Петата
планина", "Край река Пиедра седнах и заплаках") "Вероника решава да
умре". Действието се развива в столицата на Словения Любляна след разделянето
на бивша Югославия. Главната героиня Вероника е словенка и работи в библиотека,
въпреки доброто си юридическо образование. Един ден без каквито и да било
обективни причини тя решава да се самоубие, но опитът й е неуспешен и се
озовава в психиатрична клиника. Паулу Коелю, който е бил три пъти в клиника
за психично болни, описва своя собствен опит и описва лудницата по-реалистично,
разрушавайки някои митове (Кен Киси "Полет над кукувиче гнездо"). В болницата
Вероника е преднамерено заблудена от амбициозен лекар, че сърцето й е безвъзвратно
засегнато в следствие опита й за самоубийство, и че всеки момент, най-късно
до пет-шест дни, тя ще умре. Оттук нататък животът й се променя. Вероника
преосмисля досегашния си жизнен път. Разбира, че е трябвало да бъде по-луда,
за да бъде поне малко свободна. Героинята започва да се бори за живота
си, започва да живее така, като че ли всеки ден за нея е последен. Тя продължава
да живее така дори когато избягва от санаториума с друг пациент.
"Какво значи да си луд?" - този въпрос задава Вероника на друга пациентка
на клиниката. Защо лудите в клиниката говорят смислени неща? Защо въобще
не приличат на луди? Не е ли нормалността само въпрос на някакъв вид консесус:
нещо трябва да се възприема по точно определен начин и който не го възприема
така, той е луд. Всеки живее в някакъв собствен свят, но при определени
обстоятелства, той може още повече да се затвори в този свят, да се огради
с още по дебели стени, да възприема външния свят през призмата на своя.
Шизофреникът Едуард е в болницата, защото родителите му са забранили да
се занимава с живопис и той решава да ги послуша, но едва в психиатрията
разбира, че тогава "бе отишъл твърде далеч - бе преминал през пропастта,
която отделя човека от мечтата му, и сега не бе в състояние да се върне
обратно". Вероника също е откъсната от своята мечта - тя е искала да стане
пианистка, но родителите й не са й позволили.
Персонажите в романа са изградени посредством своето минало, настоящето
им е твърде тягостно, а бъдещето за тях е свързано единствено с малката
морга, която се намира в задната част на санаториума. Малцина са
тези, които все още желаят да се върнат в света извън стените на клиниката.
Затова и няма почти никаква охрана. Затова и никой не бяга. Вероника и
Едуард обаче избират живота без да се отказват съвсем от лудостта си. Вероника,
която всеки ден чака своята смърт, намира смисъл в живота. Вероника решава
да живее. Както и Едуард.
|
