|
"До 1984 г. бях най-нечетеният автор в своята страна, а оттам нататък -
най-четеният" - казва сръбският писател Милорад Павич за себе си. През
въпросната 1984 г. излиза неговият роман-експеримент "Хазарски
речник", след който Павич става най-известният професор от Белградския
университет. "ХХI век за мен започна в Белград под бомбите на НАТО от 1999
г." - горчиво заключава споделя авторът в кратката си "Автобиография".
Детството на родения през 1929 г. Павич също е белязано със знака на войната:
"За първи път ме бомбардираха, когато бях на 12 години. За втори път -
когато бях на 15 години. Между тези две бомбардировки се влюбих -
също така за първи път...".
Всяка творба на Милорад Павич е една загадка. Затова в разказите му ключът
е не само необходимост, но и определено задължение за неговия притежател.
Когато имаш ключ, ти не само можеш да отключиш някоя врата, но понякога
със самото придобиване на ключа, ти вече попадаш в друг свят. Това е илюстрирано
в разказа "Шапка от рибя кожа", където Аркадий е човек, който "обичаше
хубавите ключове". Един ден той купува чудноват дървен ключ. Скоро разбира,
че с покупката му е получил и чернокосото момиче Микаина, а когато по-късно
неволно продава кюча загубва и девойката... Дълги години я търси, но не
може да я намери, защото е загубил ключа. Затова Аркадий търси и ключа.
"Шапка от рибя кожа" е единственият разказ в сборника "Стъкленият охлюв"
(1998), който се чете линейно като обикновена проза. Останалите два разказа
"Дамаскин" и "Стъкленият охлюв" са разкази-експерименти, написани с амбицията
да са своеобразни хипертекстове. И те са такива, но не толкова в интернетския
смисъл на думата, а от семиотична гледна точка. Вярно че са публикувани
първо в Интернет (http://www.khazars.com
), а подзаглавието на самата книга гласи "Разкази в Интернет". Наистина
"Стъкленият охлюв" може да започне и да завърши по съвършено различен начин
в зависимост от това читателят кое заглавие ще прочете първо. (Тук не могат
да се правят паралели с книгите-игри.) Все пак ако Павич беше написал четири
различни разказа, вместо един с различни начало и край, също нямаше да
е зле.
|