Силуети

интервюта

Литературен клуб | библиотека | силуети

 

Разговор с поета Иван Теофилов

 

Водещ: Йордан Ефтимов, "Книжни тигри", RFI, 18.04.2001

 

 

Й.Е. И тъй започваме с Иван Теофилов, може би първо около изданието на две негови стари стихосбирки от '68 и '76 г., ако не се лъжа, "Амфитеатър" и "Град върху градове". Аз мога да предположа какво е продиктувало сегашното им преиздаване, не само факта, че те са свързани с награждаването на Иван Теофилов със званието Почетен гражданин на Пловдив. Това са едни книги, които на пръв поглед тематизират Пловдив, но разбира се те тематизират изобщо културата, отношението към миналото, към Възраждането, към Античността. Самото име "Амфитеатър" е алюзия за нещо. Но също тематизират изобщо толерантността, взаимоотношението между различни култури. Разбира се Пловдив е перфектното място, където културите са се "сговаряли" в някакви исторически периоди. Може би днешният не е точно такъв, но формалният повод е това. Ти държиш ли по особен начин на тези книги?
И.Т. Така поне критиците, които досега са се занимавали с моите книги, смятат че това е книгата - тъй като тук са две книги, събрани в едно - това беше и моя идея, тъй като първата книга, която излезе, предизвика, неофициално обаче, доста голям интерес към мен, но аз исках да бъдат събрани двете книги. Втората книга беше направо непредвидена за мене, защото пловдивските художници постоянно ми говореха, че като четели моите книги, им идвали идеите за техните картини. И оттам дойде идеята да напиша още една книга върху същата тема. Аз използвам града като една голяма метафора за моята поезия и съвсем не мисля, че тя е просто едно описание на Пловдив. Точно обратното. Всеки човек има някакви усети за това, което е той. И тъй като аз съм роден в тоя град и съм изграден от него, аз просто го усещам като вътрешна биография, смятам, че нещата в книгата не са толкова представяне на града, колкото моите усети за поезия, изразени чрез темите на града.
Й.Е. Спомена, че тази книга "Амфитеатър" е била посрещната по особен начин  през '68 г. Аз също съм чувал от по-възрастни колеги литератори и университетски перподаватели за впечатлението, което тя им е направила и то действително е, меко казано, особено и тя се е различавала много силно от всичко, което е било писано по онова време.
И.Т. Тя беше написана на фона на стихове, в които темите бяха граничари, ТКЗС-та, тая съветски тип поезия. Така тя се различаваше се дори и като стилистика, макар че аз нямах никаква информация по това време - така както сега поетите имат свободна информация - какво става по света, но може би този южен климат ми е действал по някакъв особен начин, защото някои от критиците намират, че в тая поетика има някакъв средиземноморски привкус, вероятно това е продиктувано от изострянето на сетивата ми, а не от наблюдения или от прочетени неща.
Й.Е. Не е проект?
И. Т. Не е проект, защото просто нямах на лице такива проекти.
Й.Е. В действителност аз ще си позволя да завърша тази част от разговора, в която става въпрос за тази книга, съдържаща тези две стихосбирки. Става въпрос за две книги, които не са нови или не са съвсем нови. Има ли някакви промени?
И.Т. Има съвсем малки промени. Просто така в протичането на времето ми е хрумвала по някоя идея...
Й.Е. А съвсем нови стихотворения?
И.Т. Не бих казал, че са съвсем нови, но някои са написани през 90-те години. И те са две-три.
Й.Е. Няма такива, които са били отпаднали. Така да се каже цялата стихосбирка стои съвсем встрани от всичко, което е могло да бъде зачеркнато или пък да бъде пуснато от тогавашната цензура.
И.Т. Между другото книгата излезе много бавно. И аз дори в другата книга "Монолози" съм описал как е излязла тая книга. В пловдивското издателство тя стоя повече от шест-седем години...
Й.Е. Всъщност между втората и третата ти книга са осем години, а между първата и втората са пак десетина години.
И.Т. Да, точно така. Даже аз имам една книга, която е стояла в издателството дванайсет години. Това бяха преводите на Иван Бунин.
Й.Е. Тук има едно стихотворение ("От Амазар"), към което аз специално имам изключителна любов. Виждам, че с него започва и "Амфитеатър". Едно стихотворение, което показва по особен начин как върви поетическото вдъхновение, може би наистина от спомена, но през някакви теми като отношенията между хората в съседство в един град и в крайна сметка се стига до темата за празника, което е най-същественото за града може би.
И.Т. Да, Пловдив е един град с много религии и това е интересното, че, да речем сега много говорим за етноси, тогава те бяха много съединени в града инямаше никаква разлика между арменци, евреи, турци, гърци, българи или пък между отделните религии
Й.Е. Това стихотворение, тази балада, според мене е чудесен пример какви емоции могат да донесат "Амфитеатър" и "Град върху градове". Много се радвам, че и по-младите читатели могат отново да се сдобият с тези книги, защото аз лично бях положил огромни усилия да ги намеря. Така и не ги намерих и се наложи да си преписвам някои стихотворения преди години в тетрадка.
Й.Е.  Основната тема на днешния ни разговор е една книга, която е нова за теб, книга с проза. Тя се казва "Монолози" и е издадена от издателство "Жанет-45". Всъщност в нея са обединени текстове, които отчасти са излизали в периодиката...
И.Т. Някои да, други не.
Й.Е. Искам само да прочета част от предговорните редове към книгата. Мисля, че те доста добре я представят. "Тези страници визират част от моите занимания и интереси - литературни, театрални, преводачески. Срещи с видни интелектуалци и пътешествия,  Обичам енциклопедичния дух на изкуството и не мога да приема все още съществуващото му цехово разделение. Всеки писател според Набоков е един затворен свят и само той може да реши какво от себе си да дешифрира."  Имал ли си някакви модели, примери за подобни книги, които са ти служили за някакъв репер?
И.Т. Да. Бих споменал книгите на Константин Константинов. Той имаше дори и любов към тоя тип издаване на малкожанрова проза, в която може да има и есета, и мемоар, и в същото време пътеписи и едновременно неща, които са го занимавали от литературознанието.
Й.Е. Тук имаш и дневник...
И.Т. Да, има и дневник
Й.Е. Всъщност са използвани доста жанрове. Една есеестична книга. На мен ми напомни и за Бунин, а от друга страна веднага се сетих затова, че ти имаш голям интерес към някакъв подобен жанр, защото в редактираното от теб списание "Сезон" има една рубрика "Някога", която редовно се поддържа, а също така търсиш извън тази рубрика есеестични текстове. Какво търсиш при списанието, а и в собствените си текстове като структурообразуваща единица на текста? Кое е най-важно за подобни текстове?
И.Т. Според мен тези текстове дават възможност малко по-елегантно да се навлиза в литературата. В смисъл ние често пъти, поне нашата литературна преса често пъти грубее и се занимава с да или не, но според мене, когато нещата се облагородяват добиват една по-голяма приближеност до литературата. ... Смятам, че в литературата, някой ако иска да има присъствие, би трябвало да притажава и малко по-благородни мащаби. Наред с политиката, която в момента действа, имам чувството, че литературата започва да грубее наред с политиката. И все ми се иска тя да стои малко по-високо от нещата. Така както Славейков казва в прочутата си реч в Народния театър през 1907 г. е казал, че читателят трябва да се издигне до литературата, а не литературата да се издигне до читателя. Навремето, когато правихте тази литературна четворка, кръга "Мисъл"... В едно такова безвремие (в духовен смисъл) каквото е днешното, нещата трябва именно да тръгнат в един по-духовен план. Дори да се създадат малко по-просветителски идеали именно в такава посока и тогава ми се струва, че много неща в литературата ще тръгнат по-друг начин. Все още имам чувството, че сме малко партизански разделени. А това е един огромен недостатък.
Й.Е. Може би на първо място благодарение на това партизанско деление изчезват чисто професионалните възможности за доказване. Възможността всъщност да се докажеш като художник, като творец, възможността да бъдат подменени темите за изкуството?
И.Т. Именно подмяна на нещата. И затова, когато ние например правим списанието, гледаме не толкова авторите да присъстват като лица, защото досега в миналото предимно съществуваха имена, а не толкова текстове. Ние държиме точно на обратното - на текстовете. Аз дори съм връщал на много известни наши писатели, поради което така са се скъсвали връзките между нас...
Й.Е. Всъщност ние тука като повод имаме и нов брой на списание "Сезон", който излезе преди не повече от две седмици (бел. ред. - началото на април 2001 г.). Така че тази тема също е особено интересна, може би за момент да се прехвърлим върху нея. Списанието продължава да излиза, което си е пълно чудо. Аз направо не мога да повярвам, че излезе нов брой. Как става тая работа?
И.Т. Право да ти кажа става чрез огромни просешки истории и много е унизително, между другото. Но има и хора, които разбират. Например бяхме подпомогнати от Богдан Богданов, благодарение на когото почти издадохме книжка и половина. Освен това една гръцка фирма много ни помогна - тя ни даде пари за два броя. Освен това и ние поддържаме луксозанта хартия - независимо, че хартията се е вдигнало страшно много - решихме, че не трябва да издаваме на вестникарска хартия.
Й.Е. Кои са гвоздеите на новия брой?
И.Т. Според мене "Европа, Европа" на Антоний Георгиев, на откъса от книгата наЦветан Тодоров в края. Доста любопитни са критичните неща на Албена Хранова...
Й.Е. На Бойко Пенчев.
И.Т. На Бойко Пенчев също.
Й.Е. А забелязвам, че това на Антоний Георгиев е също в този малко смесен жанр между факт и фикция...
И.Т. Той по професия е журналист, но според мене има прекрасни писателски данни. Сътрудничи на много западноевропейски издания, но за първи път сътрудничи тук. ...
Й.Е. Откъсът в края на списанието е от книга на Цветан Тодоров, преводачът е доц. Стоян Атанасов. Каква е всъщност тази книга?
И.Т. Тази книга е една равносметка на Цветан, за нещата, които са го интересували и движили.
Й.Е. Дано тази книга на Цветан Тодоров излезе и цялостно на български. В "Монолози" има два текста за Париж и за Цветан Тодоров. Известно е твоето приятелство с Цветан Тодоров и от други твои текстове, но от тази книга ("Монолози") вече може да се разбере и пълната дълбочина на това познанство, защото ти си споменал много интелектуалци, но тия страници са особено силни, защото ти представяш един отдалечил се от България интелектуалец, който по определен начин много се вълнува от България. Нещо, което от книгите му не личи. Как се осъществиха твоите контекти през 90-те с Цветан Тодоров.
И.Т. Малко трудно, защото той избягва да се среща с българи. Оказа се, че той няма въобще телефон. Оказа се, че там е Ивайло Дичев и именно той направи тази връзка, остави една бележка в Университета, защото по това време той беше в Швейцария, за да получи награда за своята книга. След като видя кой го търси той ми се обади, защото ние бяхме наистина много близки. ...

 

 

...

Й.Е. Третата книга се нарича "За Иван Теофилов". Тя е изададена от издателство "Страница". Това е по-библиофилска книга, в малък тираж.


...

 

 

 

 

*Разговорът се публикува със съкращения! В хода на интервюто Иван Теофилов прочита и своето стихотворение "Ортамезар":

 

 

Кварталът
със заселени провинциални дворчета,
в съседство със горещите бостани,
долапите, въртящите се кончета;
с унесените боклукчиви улици - и
омагьосаната
                     самовластна
                                           църква.
Кварталът с турски бит и синагога -
Палестината чудесна на евреите
с дюкяни,
в които има:
                     дъвка,
                                леблебии,
                                                 небет-шекер,
                                                                       хрущящи карамели.

    Кварталът
    със страха и със страданието,
    където денем светеха звезди
    (тъй както в житията на светците)
    по пардесютата на бедните евреи;
    с акцията за избиване на гаргите,
    с въздушните тревоги и тунелите,
    с огромните очи на мойто детство...
    Застреляха на керемидите ни Сами
    на чичо Яко, брат на Бека и Естер,
    червенокосите близначки. След това
    узнахме, че е нарекъл Ангел...
    И този кървав и притихнал ангел

бе кацнал върху покрива на къщата ни. Баба ми се кръстеше.
И аз видях да преминават спасените от акцията гарги. Сияеше
великолепен залез! Баща ми промълви: - Язък! - В прозореца
                         на Якови гореше свещник
                           със седем пъстри свещи.
                                  Беше Пасха.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. октомври 2001 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!