Библиотека

ПРЕБРОЯВАНЕ НА ДИВИТЕ ЗАЙЦИ
Разказ от Георги Мишев

          - Държавата иска всичко да знае - говореше човекът от статистиката. - Стига да каже, и тревата по тая ливада ще преброим.
          Те вървяха по ливадата и меката зелена трева, поникнала след косенето, покорно лягаше под краката им. Есенната роса падаше, където минеха, назад оставаха тъмните им дири. Цървулите на селяните се разкиснаха - бяха от свински кожи, - а статистикът подгъна нагоре крачолите на своите панталони и откри червените си найлонови чорапи, изпъстрени с жълти ромбове.
          - Дивечът е нашето национално богатство - каза той, защото усети, че селяните го слушат. - Един вестник писа, че това е живото злато на родината. И държавата иска да знае с какво богатство разполага.
          Той говореше със своя гръден приятен глас, с тембъра на истински оратор и това не можеше да не направи впечатление на слушателите му. От дълго време те не бяха слушали истински оратори - всички, които идваха при тях да им говорят, или мънкаха, или четяха с отегчени гласове написаните си речи. А този висок мъж със строги черти на лицето, в също такъв строг тъмен костюм от хубав плат, макар и малко смешен с подгънатите крачоли, всяваше почит у селяните и те вървяха близо до него, нарамили вързопите от конопените мрежи.
          Строгият мъж бе пристигнал със снощния рейс и веднага бе събрал членовете на ловната дружинка и местния актив. Той им говори дълго преди да състави комисията, после отиде да вечеря у председателя на дружинката, където остана и да спи.
          На сутринта, когато се яви пред съвета, членовете на комисията вече го чакаха. Бяха донесли мрежите, навити на колове, прилични на огромни вретена, а един млад мъж, навярно още нов ловец, бе се екипирал като за лов - с нова двуцевка на рамо и едно черно-кафяво куче, което дремеше вързано до десния ръб на брича му.
          - Готови ли сме? - попита статистикът с висок, окуражителен глас.
          - Всички са налице - каза младият ловец, - с изключение на тия, дето ги няма.
          По всичко личеше, че той бе се уволнил наскоро от военна служба и още не можеше да забрави остроумията на казармата.
          - Кого нява? - попита статистикът.
          - Цветан - каза председателят на дружинката, - ветеринарен техник.
          Статистикът попита близо ли е лечебницата, отговориха му, че е през една улица, и комисията се запъти нататък.
          Ветеринарният техник беше при лечебницата, където стоеше вързан един кон. На левия преден крак на коня се чернееше голяма рана, кръвта бе се стекла надолу и съсирена, приличаше на капки смола, избила изпод кората на одрасканото дърво. Техникът държеше ръбесто шише със синя течност, мокреше памучен тампон и го изстискваше на болното място. При всяко допиране на памука конят потръпваше, кожата на краката му се бръчкаше и синджирът дрънчеше.
          - Цветан! - каза човекът от статистиката. - Какво говорихме снощи, какво правите сега?
          Цветан продължи да работи с тампона.
          - Не може така, младежо - каза статистикът. - Вие сте наш, държавен служител, трябва да изпълнявате, каквото ви се нареди.
          - Нали виждате, че имам работа - каза държавният служител, като се изправи. - Да си зарежа работата, че да вървя да гоня Михала.
          - Ако не дойдете, ще дам рапорт - каза човекът и това изглежда направи впечатление на другия.
          Той внесе шишето в лечебницата и се върна, съблякъл престилката си, в ръката му дрънчаха ключове, погледна към коня, когато мина край него, и тръгна.
          В опашката на комисията вървеше началният учител.
          - Няма как, братле - каза му той тихо, като го улови над лакътя. - Аз съм оставил два гласа - ще обърнат училището, - но трябваше да дойда.
          - Ще докарат някое болно добиче - каза ветеринарният техник. - И като не ме намерят, ще тръгнат да се оплакват. Все така става щом мръдна някъде.
          Човекът от статистиката имаше добър слух и като погледна към двамата, които шушукаха, каза, че каквото щем да си говорим, но винаги по-трудно се работи с нашата трудова интелигенция.
          - Аз съм броил черници, лози и черешови дървета - каза началният учител. - В десетина комисии съм учасвувал досега.
          Беше млад учител, но вече бе участвувал в десетина комисии.
          - Държавата иска всичко да знае - каза тогава човекът от статистиката и разви мисълта си за тревата от ливадата.
          Те вървяха по тая трева, избеляла от лятното слънце, и мъкнеха на рамо вретената с мрежите. Човекът от статистиката крачеше най-отпред и дръжката на кожената му чанта едва чуто скърцаше.
          Беше краят на септември, времето на първите слани. Полето бе започнало да пъстрее, попарено от нощните застудявания, жълтееха изсъхналите царевици, с цикламена червенина горяха смрадликите, покрай коларските пътища, уплетени с диви лози, се чернееха съзвездията на бъзето. Тополовите дървета първи бяха почнали да се сбогуват с листата си - те имаха дълги стъбла и соковете им най-рано тръгваха да се прибират в земята.
          Сред мекото есенно тържество на жълтото, бледозеленото и кафявочервеното имаше само едно място в полето, където се синееше неповторимият ламаринено-ведър цвят на зелевите градини.
          Комисията се спря на синора, откъдето започваше зелето.
          - Тук се събират най-много зайци - каза председателят на ловната дружинка. - Ако имаме късмет, ще пипнем нещо.
          - Наслука! - каза младият ловец.
          Селяните мислеха за друго.
          Гледайте какво зеле е станало! - казаха те. - А го садихме само преди два месеца, като ожънахме ечемика.
          Водата прави всичко, заключиха те, докато развиваха мрежите. За да не стои без работа, и човекът от статистиката отвори своята чанта, прегледа книжата си, пломбите, моливите - един беше се счупил и той го подостри внимателно. Всичко беше на мястото си, можеха да започват.
          Трябваше да повикаме кинохрониката - каза началният учител. - Гледах веднъж на преглед как ловяха зайци някъде из Бургаско. Беше твърде интересно.
          - Вятър работа! - каза ветеринарният, като си мислеше какво ли става сега в лечебницата. Бригадирът навярно е прибрал ранения кон, но дали не са докарали някое друго животно? . . . Веднъж пак така бяха го извикали на конференция в града, а в това време довели една биволица, преяла цвеклови листа. Тя пасла цяла нощ цвеклови листа и се подула като балон, дори при професор да бяха я завели, пак тая полза, но когато умря, него държаха отговорен и го осъдиха да плати една трета от стойността й.
          - Да отвържа ли кучето? - попита младият ловец. Той бе свалил якето си и на пояса му се смееше с едрите си зъби нов патронташ.
          - Отвържи го - каза статистикът и кучето се отръска щом усети, че каишката освободи шията му. След това хукна по тировете между зелевите лехи, като почти влачеше муцуната си по пръстта. Тичаше бързо и скоро го видяха на другия край, но още не лаеше.
          - Май че нищо не подуши? - каза статистикът.
          Той очакваше, че ловецът ще го ободри, но оня каза, че зайците не се намират тъй лесно, както си представят някои хора. Може цял ден да обикаляш къра и да капнеш от умора и пак да не видиш кьорав заек. Макар че беше още нов в тая област, ловецът не страдаше от излишен оптимизъм.
          - Да-а - каза статистикът, като го изслуша и се замисли.
          За пръв път неговото сутрешно настроение почна да се разклаща. Докато не бяха напуснали селото, всичко му се струваше много просто и лесно - разпъваш мрежите и живото злато на родината само ще се напъха в пазвите им. Но това беше в селото, където всяка уличка може лесно да се прегради и дори едно врабче може да се хване. А тук, сред това поле, разчертано от пътища и канали, зашумено от храсти и посеви, всичко щеше да излезе иначе. По-иначе.
          Тия съмнения се мярнаха за миг в съзнанието му, но той побърза да ги пропъди, защото имаше девиз в нищо да не се съмнява и се гордееше със своя девиз.
          - Започваме ли? - попита той, когато селяните разпънаха мрежите и ги съединиха. - Ще оградим първо долния край, ще направим "чувал".
          - Чакайте - каза един от селяните. - Долният край е нисък.
          - Мрежата трябва да бъде на високото, защото заек бяга винаги срещу баир. Надолу никога не бяга, че задните му крака са дълги и ще се кълабика.
          "Кълабика? - помисли си статистикът. - От кълбо. Търкаля се."
          Опънаха мрежата на стръмното, двама останаха да я държат, а другите заобиколиха и нагазиха в зелето.
          - Гледайте под големите листа! - викаше председателят. - Може да се е спотаил някой и да си трае.
          Те вървяха по тировете, удряха длани, шиткаха и подсвирваха, а човекът от статистиката тупаше по чантата си. Чантата му беше от кучешка кожа - градка и лъскава - и издаваше тъп звук, сякаш лаеше старо болно куче. Селяните се навеждаха, събираха буци и ги хвърляха напред. Буците се разсипваха във въздуха на ситни зърна като дъжд, а селяните приличаха на сеячи, само че не носеха крини.
          Като излядоха на другия синор, ловецът реши да изпробва оръжието си. Изстрелът не направи никакво впечатление в огромния простор на равнината.
          - Не си хаби барута - каза му Цветан, ветеринарният. Той единствен вървеше с ръце в джобовете без да крещи и да хвърля буци.
          - Викам кучето - каза ловецът, сякаш се оправдаваше за изстрела. - Загуби се това животно и никакво не се чува.
          Подир малко кучето наистина се появи, като скимтеше виновно, а по муцуната му бе полепнал прах от търсенето на заешките следи.
          Преместиха мрежата по-нататък, до царевичния блок. Този път статистикът също остана при нея под предлог, че двама души били малко. Но другите разбраха, че той остава заради костюма си.
          - Облякъл се като лорд - псуваше го Цветан, когато бяха се отдалечили достатъчно, за да не бъдат чути. - Тръгнал на село с костюм от дубле, синковецът.
          - Може да няма по-вехт - каза учителят. - Знаеш ли какви заплати получават тия чиновници!
          - Два стотака! - каза ветеринарният. - Два стотака не му мърдат всеки месец.
          - Хайде бе! - каза селянинът, който вървеше до тях. - Ама нови ли?
          - Ба, стари! - подигра му се Цветан. - Това да не са ти . . .
          Те крачеха из царевиците, подсвирваха и ритаха буците, после им омръзна да подсвирват и само ритаха докато започна да се мержелее краят на блока, и излязоха до мрежата.
          Мрежата беше празна и не помръдваше. Духаше слаб вятър, но тя не помръдваше, защото отворите й бяха достатъчно широки, за да пропуснат напъните му и да осигурят нейното спокойствие.
          - Вятър работа! - каза пак Цветан. - Нищо няма да направим, ами да си тръгваме.
          - Каквото направим, направим - каза един от селяните. - Плаща ни се.
          - Но това са грешни пари - каза учителят.
          - Да не са ме викали - каза селянинът и лицето му беше станало зло. - Щом ме викат, ще ми платят.
          - Разбира се, че ще ви бъде платено - каза статистикът, като дойде при тях. - Смятам, че два трудодена не са малко. Иначе повече ли изкарвате?
          - Ето защо не може да се съвземе нашето стопанство - каза учителят. - Дъното на касата му е като решето - всичко изтича.
          - Вие счетоводител ли бяхте? - осведоми се статистикът.
          - Начален учител съм.
          - Докато станеш гимназиален, още много неща ще ти станат ясни - каза му ветеринарният техник.
          - Приказвате като хора, които се съмняват в нашето движение напред - каза статистикът. - А съмнението е враг номер едно.
          - Подлагай всичко на съмнение - рече Цветан. - Не съм го измислил аз.
          Селяните се подсмиваха, доволни от тоя разговор. Те и друг път бяха слушали споровете, които водеше ветеринарният с гости от града. Той умееше добре да върши това, защото не го беше страх от нищо. Освен него в целия район нямаше друг ветеринар и кой щеше да лекува животните, ако го подгонеха. Виж, учителят бе по-въздържан, защото в окръжнния град имаше педагогически институт и селата гъмжаха от начални учители.
          - Абе оставете тия работи - каза председателят на дружинката. - По-добре да намерим една сянка и да видим какво са сложили жените в торбите ни.
          Половината ден наистина бе минал - далече на юг слънцето бе стигнало зенита си - и часът на торбите е дошъл. Насядаха под една круша, наредиха яденето, пиха ракия от лимонадени шишета, пекоха сирене и лежаха на хълбок, и на никого не му се ставаше да върви из полето, да подсвирва и да хвърля буци из храстите.
          Дори човекът от статистиката, замаян от ракията, не говореше вече за това, за което бе тръгнал, не споменаваха нищо и другите и всички знаеха, че и това преброяване ще заглъхне, както бяха трещели и заглъхнали толкова бури над тяхното село.
          Щеше да остане само споменът за едно есенно утро, обляно в роса, за цикламените огньове на смрадликата и лазурния цвят на зелевите градини, за виковете над пустото поле и за тия дълги увиснали мрежи от коноп, с които бяха тръгнали да ловят зайци.

1970 г.


г1998-2000 г. "Литературен клуб". Всички права запазени.