нова българска проза | вестник "Литературен клуб" | бр. 16 
"Не можеш..."
Разказ от Рафаел Василчин, студент

          Прегърна отново кенефа и за 4-ти пореден път изпразни съдържанието на стомаха си през устата. "Да им сера у ментето!" - пимисли си той преди да дръпне водата. Допълзя до мивката, изми си лицето и установи, че му липсва едната контактна леща. "К`во по дяволите съм направил с нея!?". С големи усилия успя да се изправи. Лицето от огледалото го погладна с червени, надути от алкохола очи. "Много съм готин! Добре че дъртите ще се приберат само довечера."
          На път към стаята си за малко да не строши една китайска ваза, сватбен подарък на неговите. Тросна се в леглото точно когато часовникът показа 7:30 сутринта. Не успя да заспи и бе много недоволен от този факт. Опита се да установи снощния си маршрут, но както очакваше не успя да се сети за много подробности.
          Както всяка понеделник вечер заедно с Хеви и Баса свиреха забравени метъл парчета в едно забутано заведение пред не повече от 30-тина меланхолици. Снощи обаче старият усилвател "Маршал" издаде окончателно багажа и концерта им приключи малко след полунощ. От мъка обърнаха по едно "Блъди Мери" и по една бутилка твърд алкохол, впоследствие на което на Хеви зверски му се доеба и понеже вече бяха достатъчно пияни, за да не им обръщат внимание наличните мадами, бяха решили единодушно да се пробват в бърдак.
          "Сигурно там ми изхвърча лещата - да бе - това може да е станало слад като говедото от охраната ми фрасна два шамара и ни изхвърли и тримата на улицата, защото нямахме никакви финанси. А май и Баса бе повърнал върху каталога с мацките". След тази перипетия може и да са минали през квартала на емигрантите, откъдето Хеви успя да отвлече срещу шест презерватива и една бутилка водка 13-годишна македонка.
          Не успя да се сети дали той или Баса бе карал колата докато Хеви си правеше кефа на задната седалка. Спомни си само едно прегазено куче на платното и след това чистият и приятно ухаещ кенеф. Усмихна се и захърка доволен.
          Вечерната среща със старите премина съвсем обичайно. Текущите тъпотии относно пътуването им и други такива. Седемгодишната му сестричка, рожба от втория брак на баща му, успя отново да го изнерви. През цялата вечеря не престана да го дърпа за плитката и обицата. "Да те беше абортирала и тебе, както направи с предишните две изродчета" - помисли си той. Майка му беше починала, когато той беше на осем години, пожела същото и на сестра си. Хич не одобряваше втория брак на баща си. Прибра се в стаята си и прочете по компютъра съобщението, оставено от Хеви и Баса. Пак бяха загазили и то доста здраво. Трябваха им пари, за да платят една доста солидна глоба, защото сутринта, когато се прибаха, Баса успя да блъсне колата в една линейка, която според него беше минала на червено и гордо повърна върху катаджията.
          Реши да им помогне, защото те бяха единствените му приятели. Колегите от факултета бяха нафукани и лицемерни копелета. Хеви и Баса бяха абсолютни "метъли", нито един от тях нямаше родители, а май бяха и доста по-стари от него. Никога не им беше задавал въпроси, свързани с ЕГН-то. Беше се запознал с тях преди две години в санаториума, разположен на хълмовите, които се извисяваха зад града. Там бяха карали заедно "курс" по отказване от наркотиците. Оттогава никой от тях не се беше боцкал, но от време на време пийваха даста стабилно. "Отвратително е да се напиеш, когато знаеш, че можеш да се надрусаш" - обичаше да казва Баса. Фреди се сети за матиналното посещение у кенефа: "Отврат! Тоя идиот наистина е прав...".
          На другия ден сутринта Фреди се обади в сервиза и щастливо се раздели с безжичния си телефон след като научи, че таратайката, която беше купил от един квартален пияница ще бъде приведена в движещо се състояние до петък сутринта.
          Гепи една от колите на баща си и отиде до една от градските болници, където бачкаше приятелката му Лора. Тя беше единственото нещо на този свят, което обичаше освен китарата си. Лора беше студентка по медицина, на за да има какво да си маже на филийката, работеше пет часа на ден като медицинска сестра. Фреди я срещна няколко седмици след като беше изписан от санаториума, където мръсните лекари със супермодерните си техники успяха да го откажат от наркотиците. След като се запозна с Лора, спря да съжалява за раздялата с иглата. Тя беше нова глава в неговия живот, беше открил в нея много повче от това, което му предлагаше евтината изкуствена дрога, която можеше да си позволи.
         Мисълта, че може да я загуби, го плашеше със същата сила, с която се опасяваше от това, че един ден няма да може да свири на китара, страх, породен и той не знаеше точно къде в тялото му. Лора изглеждаше много добре в белия си халат и сигурно не носеше нищо отдолу. Медальонът, който преди няколко месеца и беше подарил, висеше на врата й и стигаше чак до долината, образувана от двете й стегнати цици. Фреди отново преглътна...
          Много бързо се разбраха за петък. В петък Фреди имаше рожден ден и бяха решили да го отпразнуват само те двамата в едно спокойно селце, което се намираше на 200 км от града. Уговорката беше да прекарат сами целия уикенд. Фреди отново преглътна...
          "Колата ти е нещо уникално - казаму автомонтьорът. Уредбата, която й купи сигурно струва поне два пъти повече от нея. - Аз лично не бих се качил трезвен в това чудо на техниката, освен ако не съм смертелно пиян. Двигателят е страхотен, но преминеш ли 210 км/ч, тази купчина желязо се превръща в ковчег на колела!" Фреди се усмихна, когато чу думите на механика. Двеста и десет беше средната скорост, с която се движеха колите по магистралата. БМВ-то му беше  с поне 30 години по-старо от него, но изгреждаше много тъпо и това беше всичко, което го интересуваше. На всичкото отгоре неговата ламарина нямаше вграден серийния досаден компютър на съвременните коли.

>>> ПРОДЪЛЖЕНИЕ


г1998-2000 г. Вестник "Литературен клуб". Всички права запазени.